Защо почитането на родителите в Юдаизма се приравнява на почитане на Всевишния?
Заповедта „Почитай баща си и майка си“ заема умишлено парадоксално място в Десетте Божии слова. Намира се сред първите пет, които уставят отношенията между човека и Бог, а не сред вторите пет, регламентиращи отношенията между хората. Този факт не е случайност, а ключ към дълбочината на заповедта. Тя не е просто морална директива, а богословско откровение.
Рамбан: Почитта като почит към Твореца
Коментаторът Рамбан (Нахманид) поставя ясна основа: „Заповедта „Почитай баща си и майка си“ – това е почит към Сътворителя. Заповядано е да почиташ сътрудниците в твоето сътворение.“ Тук не става въпрос за метафора или за индиректна връзка. Рамбан твърди пряко тъждество: почитайки родителите си, човек почита Бога. Причината е в онтологичния (същностен) статус на родителите: те са обявени за сътворци с Всевишния в акта на създаването на човека.
Двата, неразделни слоя на заповедта
От тук се разкрива, че заповедта има два плътно преплетени, но различни слоя.
1. Слой на благодарността (етически, разумен): Това е слоят, достъпен за всеки човек, независимо от вярата. Родителите ни дават живот, полагат грижи, влагат усилия и любов в нашето възпитание. Почитането им е естествен отговор на доброто, въздаване на дълг и израз на човешка благодарност. Както посочва Сефер а-Хинух, тази заповед има за цел да възпита в човека качеството на признателност, да не го остави да бъде „низък и неблагодарнен негодник“. Това е първата, основна стъпка.
2. Слой на сътворчеството (богословски, откровен): Това е слоят, който издига заповедта до нейното място в Декалога. Той разкрива, че родителите не са просто физически причинители, а партньори на Бога. В тях се проявява и чрез тях действа Божията съзидателна сила. Затова Ибн Езра подчертава: „В петата заповед е споменато Името на Всевишния, защото бащата и майката заедно с Него участват в сътворението на потомството, и който не ги почита – не почита и Всевишния.“ Това не е психологическа уловка, а твърдение за реалността: непочитането на родителите е фактическо непочитане на Божието участие в нашия живот.
Защо това не е идолопоклонство? Границата на вярата
Логичен въпрос след такова твърдение е: не рискуваме ли да превърнем родителите в идоли, в посредници, на които се отдава божествена почит? Рамбам (Маймонид) в „Закони за идолопоклонството“ и в своите „Тринадесет принципа на вярата“ точно това определя като корена на заблудата – вярата, че служенето на творения (звезди, ангели) е служение на Творца.
Ключовата разлика е в свободната воля и съзнателното партньорство. Небесните тела и ангелите са безсловесни инструменти, „брадва в ръката на дървосекача“. Родителите притежават свобода на избора. Те избират да създадат семейство, да имат дете, да поемат отговорност. Те не са пасивни проводници, а активни, съзнателни участници в Божия замисъл. Цемах Цедек и Алтер Ребе задълбочават тази мисъл, като сочат, че самата сила на продължението на живота е отражение на Божествената безкрайност, залегнала в човешката душа. Родителите формират тялото, но душата дава само Бог. Почитайки ги като сътворци, ние почитаме именно тази Божествена искра и сила, проявена в тях, а не тях като независими божествени същности.
Новината на Десетте изречения/заповеди
Тук се разкрива истинската новост на Декалога. Уважението към родителите е било универсална ценност открай време. Новото, което Моисей пренася от Синай, е преосмислянето на това уважение. То вече не е само социална норма или лична благодарност. То става акт на вяра, признание на най-фундаменталната истина: че нашето съществуване не е саморезултат на човешка воля, а плод на открито партньорство между човека и Бога.
Ето защо тази заповед е там, където е – в сърцето на отношенията „човек-Бог“. Когато Талмудът (Кидушин 30б) заявява: „Когато човек почита баща си и майка си, казва Светия, благословен да бъде Той: Считам това за все едно, че са Ме почитали Мен“, той не преувеличава. Той констатира факт, произтичащ от самата природа на човешкото сътворение.
Заключение: От благодарност към признание
Заповедта за почит към родителите ни води по пътя от естественото към откровеното. Започваме с благодарността – хуманното, разумното чувство към тези, които са ни дали живот. Но вярата ни каня да преминем оттам към признанието – към виждането в тях на сътворци, партньори на Самия Творец. В това двойно, неразделно почитане се крие и отговорът на въпроса за основата на съществуването ни: ние сме дар, в чието сътворение Бог привлича човека за сътрудник. И именно оттук, от конкретния акт на почит към бащата и майката, започва истинското разбиране на нашата връзка с Небето.
Главен редактор на «Лехаим» Рав Борух Горин
(На основата на Ликутей сихот, т. 36, с. 90)