Автор
Равин Моше Хаим Луцато РАМХАЛ (Рамхал)
„Човек осветява себе си малко…“ – това е, което човек може да придобие със своето старание, а по-нататък е казано: „…осветяват го многократно“ – това е помощта, която му дава Всевишният, благословен да е Той.
У светостта има двояк смисъл. Началото ѝ е служение, а краят – въздаяние. Началото ѝ е старание, а краят – подарък. В началото човек осветява себе си, а накрая го осветяват, както са казали мъдреците, благословена да е паметта им (Йома 39а): „Човек осветява себе си малко – осветяват го [от Небесата] многократно; [човек осветява себе си] отдолу – осветяват го отгоре“.
Старанието се състои в [стремежа] на човека напълно да се отдалечи и „изключи“ от материалността и да се намира в състояние на единение с Бога всеки час и всеки миг. Поради това наричат пророците ангели, подобно на това, както е казано за Аарон (Малахи 2:7): „Защото устните на свещеника ще пазят знание и ще искат Тора от устата му, понеже ангел на Господа на Войнствата е той“. Още е казано (Диврей а-ямим-II 36:16): „И те обиждаха ангелите на Всесилния…“[1]. Дори по време на занимания с материални дела, свързани с нуждите на тялото, душата му не губи висшето единение, както е казано (Псалми 63:9): „Прилепи се душата ми към Теб, десницата Ти ме поддържа“.
Обаче за човека е невъзможно да влезе в такова състояние със своите сили, това е твърде тежко за него. Защото той, в края на краищата, е материално същество, състои се от плът и кръв, и затова завършекът на [придобиването] на святост е подарък [отгоре]. Тъй като всичко, което може човек да направи, е да положи начално усилие в стремежа към истинското знание и да прояви постоянство в осмислянето на светостта на постъпките. А в края Светият, благословен да е Той, ще го наставлява по пътя, по който човек жадува да върви, и ще слезе върху него Светостта на Господа и ще го освети. И тогава той ще постигне успех в това и ще може непрекъснато да се намира в състояние на причастност към Всевишния. Защото в онова, от което природата лишава човека, ще му помогне Благословеният, както е казано (Псалми 84:12): „Не лишава [Той] от благо вървящите в непорочност“. Затова е казано в споменатото по-горе изречение на нашите мъдреци: „Човек осветява себе си малко…“ – това е, което човек може да придобие със своето старание, а по-нататък е казано: „…осветяват го многократно“ – това е помощта, която му дава Всевишният, благословен да е Той, както вече казахме.
Ако човек се освещава с помощта на Създателя си, то дори неговите материални действия придобиват святост. Знак за това е задължението да се яде месо от жертвите, и това само по себе си е заповед, както са казали нашите мъдреци (Сифра, Ваикра 10:17): „Свещениците ядат, а собствениците[2] получават изкупление“.
Следва да се разбере в какво се състои разликата между човека, достигнал качеството просветленост (виж гл. 16), и онзи, който е достигнал степента на святост. Всички материални действия на онзи, който е достигнал първото от тези качества, се ограничават до най-необходимото и той самият няма в тях никакви други подбуди освен необходимостта. Благодарение на това той се избавя от злото, свързано с материалността, и остава чист от всички материални помисли, но до светостта той все още не е стигнал. Защото, ако му беше възможно да мине без тях [материалните действия], това би било по-добре за него. А достигналият святост е постоянно единен със своя Създател и душата му постоянно обитава сред истинските идеи, с любов към своя Създател и трепет пред Него. Благодарение на това той сякаш се намира в „земята на живите“ [тоест в бъдещия свят], още пребивавайки тук, в нашия свят. Такъв човек е сякаш самият той Светилище, Храм и жертвеник, както са казали нашите мъдреци (Берешит Раба 47): „И се издигна от него Всесилният…“ (Берешит 35:13) – [Писанието ни намеква тук, че] праотците са били колесница[3] [на Всевишния]“. Също са казали: „Праведниците са колесница на Всевишния“, тъй като присъствието Му е с тях винаги, както е било и в Храма. Оттук следва, че храната, която те вкусват, е подобна на жертва, възнасяна на жертвеника. Обясняват мъдреците, че за всяко нещо, възнасяно на жертвеника, това се счита за велико възвисяване, тъй като то се принася на Всевишния, и това е за него толкова голямо достойнство, че целият вид [към който принадлежи принасяното] в целия свят се благославя благодарение на това. Всичко казано е вярно също по отношение на яденето и пиенето. Храната, която вкусва човек, достигнал святост, получава възвисяване, сякаш са я принесли на жертвеника. Именно за това са говорили мъдреците (Ктубот 105б): „Всеки, който дава подарък на мъдрец, сякаш принася в Храма първите плодове“. И също е казано (Йома 71а): „Нека напълни гърлото на мъдреците с вино, вместо възлияния [на вино върху жертвеника]“. Това не значи, че мъдреците трябва да изпитват въжделение към яденето и пиенето, за да пълнят утробата си (не дай Боже!), както правят чревоугодниците. Смисълът на всичко казано, както вече споменах, е в това, че мъдреците, които са свети във всички свои пътища и във всички постъпки, са подобни на Храма и жертвеника, защото Божественото присъствие слиза върху тях така, както е слизало върху Храма. И затова всичко, което им се дава, сякаш се принася на жертвеника, и „пълненето на гърлата им е като пълнене на чашите“[4].
Казаното се разпростира върху всичко онова, с което си служат мъдреците в този свят. Тъй като те са причастни към светостта на Всевишния, това дава възвисяване и достойнство на всяко нещо, което ползва праведникът. Ето какво са казали нашите мъдреци (Хулин 91б) за камъните, които взел Яаков и сложил под главата си (виж Берешит 28:11): „Казал раби Ицхак: тук учим, че всички [камъни] се събрали заедно и всеки от тях казвал: „Върху мен ще положи праведникът главата си!““.
От всичко казано следва: смисълът на светостта е в това, човек да пребивава в такава близост до Всесилния Бог свой, че в което и да е действие, каквото и да извършва, той да не се отдалечава от Него, благословения, и затова възвисяването на материалните неща, които той ползва, надвишава [в смисъла на духовната си ценност] онова, което той сам губи в близостта [към Всевишния] и в достойнствата си поради това, че си има работа с предмети от материалния свят.
Обаче подобно нещо е възможно само в случай, че неговият разум и съзнание са постоянно заети с осмисляне на величието на Всевишния, Неговата възвишеност и святост – до такава степен, че той сякаш се присъединява към висшите ангели, още намирайки се в нашия свят. Вече казахме, че човек не може да постигне това сам, той може само да се „пробуди“ за това и да положи усилия в тази посока. Но само след като вече има всички онези добри качества, за които говорихме по-рано, от началото на „предпазливостта“ и до „боязънта от греха“. Само така той може да постигне успех и да стигне до светостта. Защото, ако първите [качества] му липсват, то той [по отношение на светостта] е като „страничен“[5] или „недъгав“[6] [по отношение на службата в Храма], за които е казано (Бемидбар 18:4): „…страничен да не се приближава…“ [към служенето в Храма].
Едва след като подготви себе си във всичко това [споменато по-рано], ако се укрепи човек в своя стремеж да се приближи [към Всевишния] във велика любов и боязън, в осмисляне на величието и възвишеността Му, благословен да е Той, ако се отрече малко по малко от материалните грижи и във всички свои действия обърне сърцето си към целта на истинската близост, до такава степен, че върху него да слезе дух отгоре и благословеният Създател да съедини с него Своето име, както Той прави това с всички Свои светии – тогава той ще се уподоби на ангел на Всевишния. Тогава всички негови дела, дори най-нисшите и материалните, ще станат като жертвоприношение и като служба [в Храма].
Виждаме, че пътят за придобиване на качеството святост е огромно въздържание и най-дълбоко изучаване на тайните на висшето провидение, на тайния смисъл на Творението, осъзнаване на възвисеността на Всевишния и Неговите достойнства, докато не бъде постигната най-велика близост към Него, така че човек да може, действайки в този свят и правейки всичко, което се изисква в него от всекиго, да настройва себе си и да насочва мислите си подобно на свещенослужител, когато той е клал жертвата, приемал е кръвта или е пръскал с нея [върху жертвеника], за да слезе от Господа благословение, живот и мир. По никакъв друг път е невъзможно да се постигне тази степен и човек ще остане материален, както всички останали хора.
За постигането на качеството святост помагат уединението и много голямото въздържание, тъй като при липсата на смущения[7] душата ще може по-пълно да превъзмогне [тялото] и да постигне близост към Създателя.
„Врагове“ на това качество са липсата на истински знания и прекомерното общуване с хора, тъй като материалността на човека при сблъсъка му с други, подобни нему в това качество, се пробужда и засилва, и душата остава пленница на материята и не може да излезе от тъмницата. Но ако човек се отдалечи от обществото, остане сам и подготви себе си за това светостта да слезе върху него, тогава „го водят по пътя, по който той иска да върви“[8] (Макот 10б). С помощта на Всесилния Бог душата му ще превъзмогне и ще победи телесността, ще придобие причастност към светостта на Всевишния и в Него ще постигне съвършенство. Оттам тя ще се възнесе на още по-висока степен, наричана „дух на светостта“, на която разумът му ще се издигне над човешката природа. Тогава човек ще може да постигне толкова велико единение [с Твореца], че ще бъде предаден в ръцете му „ключът“ от възкресението на мъртвите, както е било с [пророците] Елияу и Елиша. Това показва необикновената сила на единението с Него, благословен да е Той, нали именно Той е източникът на живота, даващ живот на всичко живо, както са казали нашите мъдреци (Таанит 2а): „Три ключа не се предават в ръцете на пратеници [ангели]: ключът на възкресението на мъртвите…“. Този, който е единен с Всевишния в пълно единение, ще може да свали от Него, благословения, дори самия живот – онова, което се отнася до Него повече, отколкото каквото и да било друго, както вече писах. Така завършва барайтата: „От степента на святост човек ще се издигне към духа на светостта, а духът на светостта издига [го на степента] съживяване на мъртвите“ (виж Мишна, Сота 9:15).
На теб, любезни читателю, трябва да ти е ясно, че аз не включих в тази книга всички закони на благочестието и не казах всичко, което би могло да се каже по тази тема, защото тя няма край и няма предел за размишленията… Аз само обясних накратко всяка част от споменатата по-горе барайта, на която се основава дадената книга. Това може да послужи като отправна точка за по-нататъшно задълбочено изучаване, тъй като пред очите ни сега е правият път, по който следва да се върви, както е казано (Притчи 1:5): „Ще чуе мъдрият – и ще приеме назидание, а разумният ще придобие находчивост“. Още е казано (Шабат 104а): „…на дошлия да се очисти помагат [от Небесата]“, и също е казано (Притчи 2:6): „Защото Всевишният дава мъдрост и от устата Му – знание и разбиране“ – на всеки човек [помагат от Небесата] да изправи пътищата си пред Създателя.
Това е очевидно, тъй като всеки човек се нуждае от „изправяне на пътищата“ в съответствие със своя занаят и занимания. Защото пътят на благочестието, подходящ за онзи, чието основно занимание е Тората, не е годен за онзи, който се наема да работи при други, и пътищата на двамата не подхождат на търговеца. Това се отнася до всички видове занимания в нашия свят и всеки трябва [да върви към благочестието по своя път], съответно на това, което всеки от нас представлява. Не защото благочестието бива различно – то несъмнено е еднакво за всички, тъй като принципът му е да се прави това, което доставя радост на Създателя. Обаче, понеже [в нашия] свят има различни професии и сфери на дейност, не може да не се различават средствата, водещи хората към целта, всекиго – в съответствие с неговите особености. Човек, принуден да се занимава с прост занаят, може да постигне същото съвършенство в благочестието, както и онзи, който не се откъсва от ученето. Казано е (Притчи 16:4): „Всичко е направил Всевишният заради славата Си“[9]. Още е казано (там 3:6): „По всичките си пътища Го познавай и Той ще изправи пътеките ти“.
Той, благословено да е името Му, ще отвори очите ни посредством Тората, ще ни посочи пътя и ще ни поведе по Своята пътека. Да се удостоим ние да възнесем слава на името Му и да Му доставим радост. Да пребъде славата на Всевишния вовеки, да се възрадва Господ за делата Си. Да се възрадва Израел в Създателя свой!
Синовете на Цион ще възликуват с Царя свой! Амин!
[1] Ангели – (малахим) може да означава просто „пратеници“, в дадения случай се имат предвид пророци.
[2] Собственици – тези, които принасят жертва в Храма, а свещениците изпълняват заповедта за жертвоприношение, в хода на което са длъжни да изяждат определени части от жертвата.
[3] Колесница – меркава; има се предвид, че благодарение на праведниците, заедно с които постоянно се намира Всевишният, Той през цялото време присъства в този свят.
[4] В чашите – сфалим – се е принасяло на жертвеника вино.
[5] Несвещенослужител.
[6] Свещенослужител, имащ физически недостатък, възпрепятстващ служенето в Храма.
[7] Такива са обществото от хора и разного рода материални излишества.
[8] Т.е. Всевишният води човека по пътя, към който той се стреми.
[9] И заради нея помага на праведника да постигне съвършенство.
Източник – toldot.com