Защо Моисей предупреждава фараона за предстоящите бедствия? Какво наказание съответства на греха на фараона? И защо евреинът винаги има възможност за разкаяние?
В началото на главата „Бо“ Всевишният казва на Моисей:
„Ела при фараона, защото Аз закоравих сърцето му и сърцата на слугите му“ (Изход 10:1)
На пръв поглед тези думи пораждат сериозно недоумение. Обикновено Моисей отива при фараона, за да го предупреди за предстоящото бедствие и да се опита да го убеди да пусне Исраел. Но ако Самият Всевишен казва, че Той е закоравил сърцето на фараона – това изглежда пряка причина да не се ходи при него. Ако сърцето е закоравено, предупреждението е безсмислено: фараонът така или иначе няма да откликне.
Този въпрос вече е ангажирал класическите коментатори.
Ор ха-Хаим: Предишното бедствие – градушката – беше ужасна, но не накара фараона да се съгласи. Това отслаби духа на Моисей – изглеждаше, че нищо не може да убеди фараона да освободи еврейския народ. Затова Бог казва на Моисей (в стих 1): „Ела при фараона защото Аз го накарах да упорства.“ С други думи: „Не се тревожи! Има смисъл още веднъж да влезеш при фараона, за да го уведомиш за следващото бедствие! Той не послуша миналия път, защото Аз закоравих сърцето му. Когато Аз махна тежестта от сърцето му, той ще ви пусне.“
Обаче това обяснение се сблъсква с очевидна трудност: ние знаем последвалото развитие на събитията. Нито предупреждението за скакалците, нито самото това бедствие водят до освобождението на Исраел. Нещо повече, и последващите бедствия не променят окончателно фараона. Ако е така, тогава е неясно защо точно сега разговорът е трябвало да има различен смисъл.
Сфорно предлага друг път. Той обяснява, че думите „Ела при фараона, защото Аз закоравих сърцето му“ означават не „въпреки“, а „точно защото“. Фараонът няма да послуша – и точно затова ще се появи възможност за допълнителни явни знамения. Както е казано по-нататък:
„За да поставя Аз тези Мои знамения сред него“ (Изход 10:1)
Предупреждението не е нужно заради фараона, а за да стане ясно, че бедствията – не са случайност или стихия, а изпълнение на предварително казаното Слово на Всевишния.
Коментарът на Сфорно поражда следните размишления и въпроси:
1. Сфорно счита, че целта на посещението на Моисей при фараона е била умножаването на Божиите чудеса. Конкретното средство за постигане на тази цел (закоравяването на сърцето на фараона) няма принципно значение. Ако е така, в стиха можеше директно да се каже: „Ела при фараона, за да му явя Моите знамения.“ Думите „Ела при фараона, защото Аз го накарах да упорства“ подчертават не толкова целта на посещението, а това с какво тя ще бъде постигната.
2. Далеч не за първи път Тора говори за закоравяването на сърцето на фараона. Още преди първото бедствие – кръвта – Бог обеща на Моисей: „Аз ще накарам фараона да упорства“ (Изход 7:3), а преди шестото бедствие (пришки) беше казано, че Бог така и постъпи – „Господ накара фараона да упорства“ (там също, 9:12). Обаче това обстоятелство да е причина за посещение на Моисей при фараона не се е случвало нито веднъж досега. Защо тогава откриваме, че преди осмото бедствие на Моисей е казано: „Ела при фараона, защото Аз го накарах да упорства“?
3. Умножаването на Божиите чудеса чрез закоравяването на сърцето на фараона също звучи като повторение на казаното по-рано – преди началото на бедствията Бог каза на Моисей: „Аз ще накарам фараона да упорства, за да се умножат Моите знамения и чудеса в земята Египетска“ (Изход 7:3). И ето след седем бедствия Бог казва на Моисей: „Аз го накарах да упорства за да явя сред тях Моите знамения.“ Какво добавя Той в този случай към казаното преди?
Точно тук Раши принципно отхвърля разбирането, че става дума само за „свидетелство пред чудесата“.
Раши (стихове 1–2): Всевишният заръча на Моисей да предупреди фараона за бъдещата бедствие (въпреки че Той е закоравил сърцето на фараона), за да осмее Египет. Думата (в стих 2) означава: „подигравах се“, „изложих на присмех“.
Защо точно тук се споменават „слугите на фараона“?
Раши обръща внимание на ключова детайл: това е единственият случай, когато Всевишният директно казва, че е закоравил не само сърцето на фараона, но и сърцата на слугите му.
И точно в тази бедствие се случва нещо уникално.
„Още ли не разбра, че Египет е погубен?“ (Изход 10:7)
За първи път предупреждението подейства още преди бедствието. Слугите на фараона искат да пуснат Исраел, и фараонът наистина се разколеба. Той изпраща да повикат Моисей и Аарон още преди удара и казва:
„Идете, служете на Господа, вашия Бог“ (Изход 10:8)
Такова не се е случвало при никоя от предишните бедствия. Там разкаянето – и то кратковременно – идваше само след удара. Именно това и обяснява думите: „Аз се присмях на Египет“ (Изход 10:2)
Раши пояснява: „Аз си играех“, „Аз ги направих на присмех“.
Фараонът се оказва в положение на човек, който не владее себе си. Той отстъпва и пак се отдръпва; признава истината и пак се съпротивлява. Непоследователността му – не е слабост на характера, а признак за загуба на свободата на избора.
И това наказание точно отговаря на греха му.
Фараонът демонстративно отрича самата идея за Божествено владетелство, като казваше:
„Кой е Господ, та да слушам гласа Му?“ (Изход 5:2)
Той твърди: аз правя каквото си искам. И за това му се показва: дори собственото му желание не е в негова власт.
Мяра за мяра: онзи, който отричаше висшата воля, губи власт над собствената си воля.
Възниква обаче тежък въпрос: ако фараонът е лишен от свобода на избора, как може да бъде наказван за това?
Този въпрос Раши обяснява предварително. Закоравяването на сърцето – не е причина за греха, а наказание за предишни свободни престъпления. Докато фараонът е имал свобода на избора, той съзнателно и упорито е вървял срещу Всевишния. И едва след това му е отнета възможността за разкаяние.
Както обяснява Рамбам: – на него не му помагат да направи тшува. Но това не значи, че тя е абсолютно невъзможна. Това значи, че цената й става изключително висока.
И тук се разкрива един универсален извод.
В Мишна се казва: „Ако човек каже: „Ще съгреша и после ще се разкая“ – не му се дава възможност да се разкае“ (Йома, 85а). На пръв поглед изглежда, че на човека е отказано свободно да избере да се разкае след постъпката. Обаче Алтер Ребе в книгата „Таня“ пише, че такъв човек все пак има възможност за разкаяние, ако „силно подтикне самия себе си в преодоляването на лошите наклонности“ (Ихерет ха-Тшува, гл. 11). Това обяснява горния израз от Мишната. „Не му се дава възможност“ трябва да се чете така: той наистина би могъл да се разкае, ако положи максимални усилия, но шансовете той да го направи не са големи, защото извършеният от него грях отслаби неговото възприятие за духовност и притъпи предишния ентусиазъм към разкаянето. Същото може да се каже и за фараона. Бог не го е лишил от свобода на избора, обаче поради своето злостно поведение към евреите, душата на фараона онемела, след което да се разкае му е било изключително трудно. От тук следва важен урок: ако дори фараонът, възпитан от силите на злото, все пак можеше да се разкае, то евреинът, чиято духовна енергия произлиза от святост, винаги ще постъпва така, че да остава „в рамките“ на разкаянето.
(Въз основа на Ликутей Сихот. Т. 6. С. 64–66.)
Главен редактор на „Лехаим“ Равин Борух Горин