Какво определя последствията – изборът на човека или Божието провидение? Какви са осемте нива на доверие? И какъв е главният урок от историята с Йосиф и братята му?
Главният редактор на „Лехаим“ Барух Горин чете седмичната глава Ваешев.
В случилото се между Йосиф и братята му виждаме удивително съвпадение от обстоятелства, повлияли на цялата история на еврейския народ. Значи ли това, че чувствата и постъпките на героите на историята не са били техни собствени? Че пристрастието на Яков, самоувереността на Йосиф и завистта на братята са вложени в сърцата им от Висша сила, а всичките им действия са извършвани като по нишки, управлявани от небесна ръка? Ако е така, защо тогава им се вменява вина и защо изпитват нужда от изкупление?
Всъщност, двоен конец – на Божественото провидение и на човешкото действие – преминава през цялата Тора. Вече сме срещали това съчетание в коментарите за мисията на Елиезер, за съда над Содом, за предсказанието за египетския плен и Завета между разкъсаните части, дори за първия грях в Еденската градина. Но никъде тази двойственост не се разкрива толкова ярко, колкото в историята за продажбата на Йосиф.
От една страна, ни се казва, че всичко се е случило както е било предопределено отгоре; от друга страна, братята носят вината за стореното и векове по-късно са пример за разкаяние и опрощение – за това как са успели да осмислят и изкупят случилото се.
„Всичко е предвидено, но свободата на избора е дадена.“ Тази кратка формула на рави Акива от „Пиркей Авот“ е отправна точка за широки дискусии сред еврейските мислители и тълкуватели на Тората през поколенията. Всички те се съгласяват в едно: както и да се решава противоречието между двете части на изречението, и двете твърдения са неразколебими принципи на Тората.
Да кажеш, че нещо не е предвидено от Бога, означава да отричаш самата представа за безкраен и всемогъщ Творец. Но да кажеш, че човек няма пълна свобода в своя нравствен избор, означава да отричаш друг основен принцип на Тората: човекът е нравствено същество, отговорно за постъпките си, и неговият избор има истинско значение и смисъл.
Как тогава да се съгласува това с първата част на твърдението на рави Акива – „Всичко е предвидено“?
Този въпрос се задава в две форми. Първата – това е привидното противоречие между знанието на Бог за бъдещето и свободата на човешкия избор. Втората, по-дълбока: може ли да съществува някаква определяща сила освен Бог?
Много коментатори отбелязват, че първата форма е по-скоро игра на понятия, отколкото реално противоречие. Няма причина самото знание за бъдещето да влияе на постъпката на човека. Пример за това са думите на Бог към Авраам при Завета между разкъсаните части: „Потомците ти ще бъдат пришелци в чужда земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години… Но и народа, който ще ги пороби, Ще съдя.“ Коментаторът Ран отговаря: Бог само предсказва, а не повелява. Божественото знание не е причина за постъпката – то следва за нея.
Други коментатори, като Рамбан, твърдят, че Бог наистина е постановил египтяните да поробят потомците на Авраам, но те са наказани, защото са действали със зъл умисъл. Това се отнася за всички човешки действия. В крайна сметка, когато казваме, че Бог знае всичко, имаме предвид не „знание“ в човешкия смисъл, а висша мярка на Божественото провидение и предопределение.
Главният принцип на Тората е единството на Бог: в света няма сила, независима от Него. И все пак, едновременно с това казваме, че човекът действа свободно и носи отговорност за избора и последствията си.
„Акедат Ицхак“ в своя коментар към нашата глава пише: „Бог дари човека със свобода на избора – да върши добро или зло. В същото време всичко, което се случва, се насочва от Божественото провидение. За да се разбере това привидно противоречие, трябва да се прави разлика между самите действия на човека и техните резултати. Множество различни постъпки могат да доведат до един и същ изход; и обратно, една и съща постъпка може да доведе до различни изходи. Самото действие е резултат от човешкия избор, а крайният изход – напълно зависи от Провидението на Бог.“
Този принцип ярко се илюстрира от историята с Йосиф и братята му. Слизането на семейството на Яков в Египет е било предсказано и вписано в първоначалния замисъл на Твореца. Но човешките постъпки, довели до това – пристрастието на Яков, завистта на братята, продажбата на Йосиф в робство – са извършени по свободна воля. Затова братята са напълно отговорни за действията си и са трябвало да ги изкупят, докато самият факт, че всичко е довело до Божествен изход, се е разкрил едва по-късно.
И братята, и Йосиф участват в едно и също събитие, но всеки го възприема и преживява по свой начин: братята – със срам, разкаяние и болка; Йосиф – с опрощение и благодарност. Когато човек причинява зло на ближния, той носи пълна отговорност за своята постъпка, тъй като злото се съдържа в избора и в самото действие. Затова престъпникът трябва да съжалява и да се кае, а жертвата – да гледа на случилото се под друг ъгъл: не защото първата перспектива е невярна, а защото и двете са истинни. За пострадалия има по-висша истина: никой не е можел да му причини това, което не е било определено от Бог. И ако Бог е определил това – значи за него това в крайна сметка е добро, чисто, неосквернено добро.
40:23 „Не си спомни… и забрави“
Той не си спомни за Йосиф в деня на своето освобождение и забрави за него и впоследствие. – Раши
Главният виночерпец продължаваше да забравя за Йосиф, въпреки опитите си да си спомня: поставяше си напомняния – и идваше ангел и ги махаше; връзваше възли на дрехата – и идваше ангел и ги развързваше. – Мидраш Раба
Докато Йосиф си спомняше за главния виночерпец, той не можеше да си спомни за Йосиф; щом Йосиф забрави за него, виночерпецът си спомни пред фараона. – Хатам Софер
Забравянето е естествено; спомнянето идва отвъд природата. Докато Йосиф възлагаше упованието си на естествените средства за своето спасение, го забравяха. В момента, в който напълно повери съдбата си в ръцете на Бог, неговата участ се издигна над забравата на природата и предизвика свръхестествено спомняне. – Рави Менахем-Мендъл от Витебск
За нивата на доверие (битахон)
Съществуват осем нива на битахон (доверие), всяко по-високо от предишното.
1. Доверието на новороденото към майчината гърда.
2. Когато детето разпознава майка си като личност и разчита на нея за храна.
3. Когато детето разбира, че и то, и майка му зависят от бащата.
4. Когато човек, порастнал, се научава на занаят и пренася доверието си на собствените си способности.
5. Когато човек започва да разбира зависимостта си от Божията благост, но все още разчита на себе си за ежедневното препитание, а на Бога – за нещата извън неговата власт (дъжд, опасности).
6. Когато човек възлага упованието си на Бог и в делата, които включват собствените му усилия, вярвайки, че Бог може да го направи по-лесно.
7. Когато човек признава, че зависи от Бог във всичко, независимо от собствените си усилия. Той все още търси средства за препитание, но вярва, че резултатът изцяло зависи от Божията воля.
8. Нивото на човека, който безусловно се доверява на Бог и не възлага упование на никакви усилия или процеси, желаейки само това, което е Божията воля. Този последен, много висок ниво на доверие, го достигат само най-великите цадиким.
Праведният Йосиф, който се уповаваше на Бог, но се обърна към главния виночерпец като средство за освобождение, не достигна това най-високо ниво на доверие и затова бе наказан с още две години в затвора. – Бахя
Практическият избор: естествени усилия или пълно доверие?
Полемиката на мъдреците рави Ишмаел и рави Шимон бар Йохай също засяга този въпрос. Рави Ишмаел учи, че човек трябва да съчетае изучаването на Тората с мирска работа („Ще събираш хляба си“). Рави Шимон бар Йохай твърди, че ако Израил е зает с волята на своя Отец, работата им ще бъде извършена от други. Талмудът след това посочва, че мнозина са следвали пътя на рави Ишмаел и са имали успех, докато мнозина, които са следвали пътя на рави Шимон, не са го имали. Важното е, че не се казва: „Постъпвай като рави Ишмаел и не постъпвай като рави Шимон.“ За мнозина пътят към успеха все още е в материалното участие, макар че има и малцинство хора, за които пътят на рави Шимон е верният.
Степента на праведност на Йосиф бе толкова висока, че той бе достоен спасението му да дойде от Бога без материални усилия от негова страна. Затова Йосиф и бе упрекнат, че търси помощ от главния виночерпец – нещо, което за повечето хора би било правилният курс на действие. – Баал Шем Тов; рави Яков Йосиф от Полонное
Защо упрекът е специфичен за Йосиф?
Когато Яков изпраща подаръци на Исав, за да успокои гнева му, действието му е оправдано от коментаторите и дори ни е дадено за пример. Защо тогава Йосиф е критикуван? Особеността на Йосиф бе, че той беше способен да се спуска в най-ниските, най-груби и светски области – да управлява дома на Потифар, да бъде надзирател в царския затвор и управител на Египет – и въпреки това връзката му с Бог не се помрачаваше. Затова за Йосиф – да придаде някакво значение на усилията на главния виночерпец в негова полза – бе отстъпление от обичайното му отношение. Това, което за почти всички останали, включително неговите праведни предци и братя, бе законен и дори необходим курс на действие, за Йосиф бе нарушение на доверието към Бог в рамките на неговия особен път на служене на Твореца. – Рави Шмуел от Любавич
Урок за всекиго
В крайна сметка целта на Бог при създаването на естествения ред е той да бъде осветен, а не превъзхождан. Затова за по-голямата част от хората правилният път на живот е „да вървят и по пътищата на този свят“ и да създават естествени канали за Божиите благословии. И все пак урокът от Йосиф се прилага и за този жизнен път.
Защото има два начина да се формират тези „канали“:
1. Ние го правим, защото ги виждаме като реалности, с които трябва да се съобразяваме на техните собствени условия. Не че те притежават независима значимост; ние признаваме, че те са източникът на нашето препитание, само средство, чрез което го получаваме от Бог. Все пак Бог е определил, че точно през тези канали ще тече Неговото благословение, и тези канали имат свои собствени, присъщи им изисквания и ограничения.
2. При другия подход – ние правим тези неща само защото Бог ни е заповядал, както всяка друга заповед. Каналите по никакъв начин не регулират начина, по който препитанието идва при нас; единствената им значимост е, че това е уредбата на Бог, чрез която може да бъде привлечено благословението. С други думи, дори когато човек действа така, сякаш „каналът“ е Божие устройство и процес, през който се привлича благословението, той вярва, че то все пак идва само от Бог.
Разликата между тези два подхода има практически последици в ежедневието ни. Ако гледаме на тези канали като на реалности със собствени граници, ще виждаме конфликт с нашите духовни задължения. Това може да доведе до компромис с изпълнението на заповедите заради изискванията на материалните „канали“. От друга страна, ако нашите естествени усилия са просто още едно нещо, което правим, защото Бог иска това от нас, тогава единственият важен въпрос е какво Бог иска от нас в този момент. Всичко останало няма значение, независимо от това какво диктува естественият ред.
*(Базирано на Ликутей сихот, том 3, стр. 836-837, том 26, стр. 99-100, том 18, стр. 293-299)*
„Лехаим“