Нека да видим как можем да отворим вратите, за които говорихме в началото, на ниво емоции. Има един добър съвет, даден от нашите мъдреци: ако искаш да се приближиш до Твореца — премахни отрицателните емоции. В тази словесна форма представихме цяла редица известни изказвания на мъдреците по темата за приближаването до Б-г. Впрочем, с подобен съвет, но вече в редакцията на психолозите, мнозина от нас са запознати: искаш да живееш добре (или нещо подобно, например да нямаш психични разстройства) — премахни отрицателните емоции. В смисъл, че колкото по-малко ги изпитваш, толкова по-здравословно ще бъде твоето самочувствие.
Но много често такъв съвет се разбира не като предложение да се отървем от причините, поради които човек изпитва отрицателни емоции, а като предложение да ги натикаме навътре — просто да не ги преживяваме, да не ги чувстваме. Временно такова терапевтично средство помага, но рано или късно болестта задължително ще се прояви отново, и то в още по-силна степен, защото времето за нейното лечение е било пропуснато. Затова би било добре да премахнем самите причини, които довеждат духа ни до угнетено, болезнено състояние.
Нека да изброим възможно най-пълния списък на онова, което в света на хората се смята за отрицателни, негативни емоции. Ако предложим на слушателите да изпълнят тази задача самостоятелно, те ще назоват гняв, алчност, завист, мъка, страх, униние, горделивост, раздразнение, самота, чувство за изгубеност и т.н., и т.н.
Да отбележим, че основният корен на всяка негативна емоция е неудовлетвореността. Човек е неудовлетворен от нещо, от което е очаквал повече. И затова той се разстройва (или негодува, или изпада в печал и меланхолия). Неудовлетвореността на свой ред произлиза от недостига. На свой ред недостигът произлиза от непълнотата и незавършеността. Колкото повече не ми достига, толкова по-голяма е вероятността един ден у мен да се появи желание да запълня този недостиг и да се опитам да постигна това, което не достига.
Важно е да се разбере, че недостигът присъства само в някаква крайна област. Може да се допълни само това, което подлежи на изчисляване. Що се отнася до безкрайното, то не притежава такава характеристика като непълнота.
И така, не достига само на онзи, който живее в крайна и ограничена област. При това преживяванията на човека концентрират вниманието му изключително върху недостига. Но Създателят, по определение, е безкраен. Затова, тъй като негативните емоции на човека са свързани с неговото усещане за недостиг на нещо ограничено, те закриват от него присъствието на Безкрайното. В това се състои и съветът на мъдреците: премахни отрицателната емоция, премахни недостига. Остава само да помислим по какъв начин.
Но преди да отговорим на въпроса, нека видим какво представляват положителните емоции. Една от най-разпространените емоции от този род е чувството за хармония. Повечето хора са съгласни, че способността да се усеща прекрасното е едно от най-желаните качества на човека. Красотата ще спаси света. Естетиката е не по-малко важна от функционалността, а понякога и по-важна от нея. Даваме много за красотата, като понякога плащаме с жизненоважни неща. Изкуството и литературата почти изцяло се основават на естетиката. Накратко, възторгът пред красотата е много силна и, без всякакво съмнение, позитивна емоция.
А сега да се обърнем към нашия пример, на който вече се спряхме. Гледката на безкрайното звездно небе. Вие стоите на брега на морето, далеч от града. Нощ, звезди, необикновена красота… Почакайте, но съвсем наскоро говорихме, че у нормалния човек, лишен от вяра в Твореца, картината на звездите трябва по определение да предизвиква чувство на прострация и страх: той е самотен и изгубен в един ужасяващ, грандиозен, безжалостен, безличен свят. Той е сам в голямата пустота. Да, така казахме и е трудно да не се съгласим с това. Но работата е там, че в действителност ние по някаква причина до един изпитваме съвсем друго чувство, а именно — усещане за възторг и опияняваща радост:
ух, чак дъхът ти спира, толкова е красиво! Едва като се приберем у дома, хладнокръвно анализирайки своята ситуация на случайно съществуване, ние застиваме от ужас, подобен на страха от смъртта. Но насаме със звездите? Нищо подобно. Вижте колко прекрасен е нашият свят!
Какво се случва? Нищо необичайно — порази ме красотата. Но, за бога, каква красота, щом в нея няма нищо полезно! Защо е нужно човек да изпитва чувство за красота? Според всички закони на теорията на еволюцията в затвърждаването на това чувство няма нищо полезно за продължаването на човешкия род — нито от биологична, нито от социологическа гледна точка. Трудно е да си представим, че в първобитните племена по някакъв специален начин са възнаграждавали онези, които са имали по-изтънчена способност да виждат красотата и да се стремят към прекрасното, че такива хора са получавали предимство пред останалите продуктивни членове на племето и са затвърждавали своето предимство в по-голям брой потомци.
Утилитарните съображения подсказват, че човек трябва да изпитва дълбоко чувство за красота пред чиния с варено месо, а не при вида на звездното небе. Какво общо имат красивата гледка и звездните простори?
Оказва се, че така работи в нас усещането за единство с природата. Аз съм разтворен в нея, аз съм един от елементите на този свят, погълнат съм от потока на живота и изпитвам чувство на единство с всичко, от което е направен светът. Обърнете внимание, красотата като външно явление, което по същество се оказва чувство за съпричастност (което е същото като усещането за хармония), винаги се проявява по вътрешен начин. Моето възприятие на външната красота се основава на мое вътрешно, дълбоко свойство, лежащо в самата основа на моето същество. Но какво лежи в основата на човека? Душата. Ние така и казваме, когато искаме да изразим своя възторг пред красотата: душата се зарадва, душата запя, в мен душата се обнови… И това не са просто словесни заместители. Тук се крие най-простото правило на уподобяването. Ако между обекта и субекта няма нищо общо, то между тях не може да има никакви контакти. Щом реагирам на обекта, значи нещо подобно на него вече съществува в моята представа. Звездното небе ме поразява със своята безкрайност¹⁶. Какво безкрайно в мен „резонира“ при такава картина? Душата. Между другото, това е и определението за човешката душа. Частица от Безкрайния Създател — в крайния и ограничения човек.
Чувството за прекрасното е именно „резонанс“ на двете безкрайности — моята вътрешна и природната външна. Вселената се възприема от душата. Впрочем, не само вселената. Дори в едно малко, но красиво цвете се съдържа цялата безкрайност на света. Цялата картина на света е като холография, при която във всяка нейна част може да се намери всичко, което е представимо в цялото. А и в обикновено парченце огледало се намира всичко — трябва само да умееш да погледнеш там.
Но нашият пример с положителните емоции не е нищо повече от въведение в темата за това как да се научим да премахваме негативните усещания, които не само отравят света на човека, но, както се оказва, и го отдалечават от Създателя.
Нека разгледаме няколко модела за това как човек си представя света, в който живее. На въпроса — съществува ли Б-г? — тези модели отговарят по различен начин:
- Б-г, безусловно, не съществува. (Атеизъм.)
- Б-г, безусловно, съществува.
- Може би Б-г съществува, а може би не. (Мнение на агностика)
- Б-г е съществувал; възможно е дори и да съществува. Но Той си е „отишъл“, напускайки Своето Творение и оставяйки ни насаме с пустотата на света.
- Всъщност боговете са много, за кой от тях говорите?
Няма да разглеждаме всички модели. Относно 5-ия, най-примитивния, може да се каже, че с него се е „справил“ още Авраам-Авину¹⁸. Що се отнася до 3-ия и 4-ия модел, те „не работят“ на две нива — емоции и действия. Наистина, позицията на агностика „работи“ само на интелектуално ниво. Агностицизмът е безпомощен в областта на емоциите и практическите действия. Защо? Защото честният агностик, който признава, че не знае дали има Б-г, или не, не знае как да се държи! Та нали той е едновременно и атеист, и вярващ човек. Но такова раздвоение често е невъзможно! Затова такива хора на практика не съществуват. Или пък са принудени да се държат двусмислено: когато им е изгодно — Б-г съществува, когато не е изгодно — Б-г някъде изчезва¹⁹. Но честният агностик е изправен пред задънена улица. Ако се случи така, че две противоположни емоции се насложат една върху друга, може да настъпи локална катастрофа — фрустрация, при която човек се чувства потиснат, изпитва един вид парализа на чувствата. У интелигентния човек всичко се изразява в съмнения, но и те не водят до оздравяване на психическото състояние. Още по-зле е с онези, които, разбирайки, че светът някога е бил сътворен, мислят, че Творецът се е оттеглил. Убийственото чувство за самота е най-доброто, в което те могат да се потопят без голяма надежда някога да излязат на твърда почва²⁰. Така че ще разглеждаме само два модела на картината на света: атеистичния и този, който се предлага от юдаизма. Агностиците и скептиците заемат „колеблива“ позиция между тях.
Повтаряме задачата: искаме да се научим да премахваме отрицателните емоции, като разглеждаме два различни подхода към света — атеистичния и този, който се основава на вярата. Да ги премахваме напълно, а не да ги натикваме навътре, както често прави „козметичната психиатрия“.
Първият етап е определяне на „самите“ негативни емоции, защото, оказва се, емоциите невинаги са еднакви — сред тях има първични, основни, а има и производни на основните, или вторични. Например, у някои хора чувството за алчност (не неговото проявление, изразяващо се в отказ да се дадат пари на някого другиго) се проявява като следствие от страха да не загубят пари. А самият страх от загуба на пари се основава, може би, на по-дълбок страх — да не загубят независимост. Примерите са много, така че ще се опитаме да изброим базисните отрицателни емоции.
Първо, да отбележим, че всички първични отрицателни преживявания, т.е. такива, които не могат да бъдат „изведени“ от други преживявания или сведени до тях, имат природата на страх. Да се даде определение на страха като такъв е необичайно трудно, но всички прекрасно разбират за какво говорим. Нека изброим всички първични страхове под формата на списък:
- страх от смъртта
- страх от провал
- страх от отхвърляне, известен още като страх от критика
- страх от неизвестното, в което винаги се вижда заплаха
- страх от загуба на контрол
- страх от самота
- страх от загуба на смисъл
- страх от страдания, болка и мъчения.
Един прост анализ показва, че всички страхове от нашия списък могат да се сведат до страх от загуба. Страхът от смъртта е страх от загуба на живота. Страхът от неизвестното е страх от загуба на информация (или страх от загуба на възможността да се придобие информация). И т.н. Човек има нещо или може да има нещо — и се страхува да го загуби. Но дори и след като сведем всички страхове до един — до страха от загуба, въпреки това ще работим не с това „фундаментално“ чувство, а с неговите частни проявления: за нас е важно какво се боим да загубим. От това зависи как ще преодолеем страха от тази загуба.
Ясно е, че страховете от всякаква природа могат да бъдат потискани. Да ги натикаш навътре и да се преструваш, че не съществуват. Но, както е известно, едва ли ще е възможно да ги натикаме там завинаги. Те така или иначе някога ще се проявят, така че рискуваме само да пропуснем времето, преди да се превърнат в труднолечими фобии. Природата на страха е такава, че той се натрупва, умее да се преражда — но не и да изчезва, ако причината му не е отминала и заплахата все още е реална. В резултат на потискането на страха възникват неврози, които могат да завършат по най-тъжния начин — чак до пълно самоунищожение.
Защо в такъв случай в нас е „вграден“ механизъм за потискане на страховете? Каква е ползата от умението ни да натикваме чувството на страх дълбоко навътре? Очевидната полза е, че така оцеляваме в критични ситуации. Понякога няма време да се лекува психиката, като се изкореняват причините за страха. Трябва спешно да се направи нещо. Точно тук ни идва на помощ умението временно да се преструваме, че нито страхът, нито неговата причина съществуват. Но след като излезем от боя, за да излекуваме раните и да преброим загубите, трябва да пристъпим към сериозно оздравяване. От страховете трябва да се отърваваме! Как — това е въпросът.
Една от най-действените техники е техниката на „придобиване на информация“. Преценете сами, ако страхът в крайна сметка е свързан с нашето желание да не губим, то информацията, че в конкретния случай няма да има загуба, премахва всички проблеми.
И така, постоянно помните с какво се занимаваме. Разглеждайки два модела, два възгледа за устройството на света — атеистичния подход и възгледа на Тора, ние гледаме как човек може да се излекува от изброените по-горе страхове, тъй като така са ни посъветвали мъдреците: излекувай се от негативните чувства — и това ще ти помогне да се приближиш до Твореца. В модела, изграден от атеизма, изглежда, не може да се говори за никакво приближаване до Твореца, но дори и в този модел човек се стреми да се избави от негативните емоции, тъй като те му пречат да живее.
Автор Равин Ефим Свирски
Източник – toldot.com