Не Б-г си тръгва от нас, а ние се крием от Него зад затворени врати. Каква е природата на тези врати? Къде и в коя област издигаме стени между Него и себе си?
И така, не Б-г си тръгва от нас, а ние се крием от Него зад затворени врати. Нека разгледаме каква е природата на тези врати. Къде и в коя област изграждаме прегради между Него и нас?
Съществуват общо пет такива нива и на всяко от тях могат да бъдат издигнати множество врати:
- Вяра
- Интелект
- Емоции
- Практически действия, постъпки
- Духовно ниво
Нека видим как работят „вратите-прегради“ на всички тези нива, а след това – какво е нужно да направим, за да ги открехнем.
ПЕТТЕ НИВА
Нека разгледаме всяко от тези нива. Как с тяхна помощ човек може да се скрие от Всевишния?
1. Вяра
Започваме с вярата. Тук няма никакви сложности. Всеки може да даде определение за вяра: това е такова отношение към явление, факт или твърдение, при което неговата истинност (правилност, полезност, автентичност) се приема без критика, както се казва, на доверие, без въпроси и съмнения. Мироусещането, на което му предстои да прерасне в мироглед, се формира у детето в най-ранна възраст. При малките деца, като правило, напълно липсва критично мислене. Всичко при тях се приема на вяра. Думата на родителите или учителите за тях е закон. Така в атеистичните семейства на децата се внушават идеите на атеизма. Именно така: атеизмът се внушава, а не се приема като осъзнат акт на рационалното начало. Повечето атеисти просто-напросто от детството си вярват в това, че Б-г не съществува.
Ясно е, че определени идеи могат да се внушат и на възрастни хора. Възрастните също могат да приемат много неща за чиста монета – включително мисълта за неуправляем свят, който е възникнал сам по себе си или изобщо съществува без начало и край. Но, като правило, корените на неверието в която и да е идея за Б-г трябва да се търсят в наивната и некритична вяра, която води началото си от предучилищното възпитание.
Зад вярата е лесно да се скриеш. В този смисъл неверието във Всевишния не се различава от останалите прегради, които издигаме между себе си и Него.
2. Интелект
С интелекта е по-сложно, отколкото с вярата. По своята природа той ѝ е противоположен. За да улесним работата, нека приемем, че под интелект се разбира способността на човека да възприема логически доводи. Но работата е там, че главното тук не е нашето отношение към логиката, а системата от аксиоми – това, за което току-що говорихме. Човек често забравя за това, той е склонен да мисли, че се придържа към напълно обективна гледна точка, основана на надеждни изводи и критерии, забравяйки да се запита откъде са дошли онези крайъгълни камъни, върху които е издигната цялата сграда.
Да вземем за пример учен, който цял живот е работил в областта на марксистко-ленинската, да речем, философия, или на някаква алхимия. Наука като наука, не по-лоша от останалите. Той е отдал години на тази наука, завършил е университет, аспирантура, докторантура, написал е куп сериозни книги, създал е собствена школа, председателствал е на десетки конференции, признат е от много академии и кралски общества, името му се печата в най-луксозните енциклопедии – с една дума, всеобщо признание. И наистина, той е сериозен учен – никого не мами, владее прекрасно всички похвати на научния анализ, фин логик и анализатор. Всичко е наред – и изведнъж в края на живота си той научава, че всичко, с което се е занимавал, е блъф и заблуда за публиката. Цялата работа е в аксиоматиката! Оказало се, че основните положения на неговата наука (алхимия, марксизъм-ленинизъм и др.) са изначално грешни.
Такъв е първият проблем на интелекта. В хуманитарната област се сблъскваме с него, например, когато ни говорят за „интелектуалци“. Забелязали ли сте, че „интелектуалците“ по всички въпроси на съвременността имат своя, особена гледна точка? Няма значение кой им е дал това название и какво интелектуално внасят те в културата със своето противопоставяне на общественото мнение, което самото понякога се хвърля от крайност в крайност. Главното е, че в думата „интелектуализъм“ се използва понятието „интелект“, това, което е свързано с работата на интелекта, с работата на ума. Смята се, „носителят на мозък“ трябва да се отнася по особен, критичен начин към всичко, което останалата част от обществото е склонна да приеме на вяра. И те наистина „работят“ като честни критици и „санитари“ на обществените идеи. Но се забравя откъде те взимат своите основни положения, върху които градят „конструктивната си критика“. Какво в нея е от интелекта и какво от проста, непомрачена вяра?
И така, първият проблем на интелекта е внушаемостта. Вторият проблем е свързан с това, че по своята природа човек е същество не толкова интелектуално, колкото емоционално. Интелектът често отстъпва пред емоциите и навиците. Разумът възприема доводите, но човек не се ръководи от препоръките на разума. Пример: можем да докажем на пушача, че всеки път, когато слага в устата си горяща цигара, той извършва акт на бавно самоубийство. Той ще се съгласи с нас, ще се развълнува – и от вълнение ще отиде да пуши… Човек изгражда психологическа защита. Той се защитава от заплахата. Да спреш да пушиш е по-трудно, отколкото да се убедиш, че всичко не е чак толкова страшно – „е, кога ли ще се разболея; дотогава, разбира се, ще се преборя със себе си и ще спра да пуша…“ Човек се защитава от заплахата, като престава да я възприема. Така не работи разумът, а нашето възприятие на света през навиците и емоциите. Ако това, което ми казвате, заплашва здравето ми, а аз много държа на здравето си, тогава трябва да престана да ви слушам. Моят вътрешен глас, гласът на разума, казва: „Не се самозалъгвай, нали виждаш, че са прави.“ Какво отговарям на вътрешния си глас? „Млъкни, никой нищо не ми доказва!“ Човек не иска да живее с болка. Затова прави така, че да не усеща болка – не чува нищо. Вътрешната защита казва, изправяйки се срещу гласа на разума: „Не ходи, не слушай, иначе ще те заболи, иначе ще попаднеш в състояние на дискомфорт.“ За някои този аргумент е достатъчен. За други трябва да се издигне втора линия на защита: „Няма да отида на лекцията ви за вредата от тютюнопушенето не защото се правя, че такъв проблем не съществува, а защото нямам време. Извинете, зает съм…“
3. Емоции
Често светът на емоциите влияе на хората много по-силно от света на интелекта. Ако човек почувства присъствието на Създателя, той започва да вярва в Него, без дори да се обръща за помощ към разума.
Но как можеш да се затвориш за Всевишния зад паравана на емоциите?
Да допуснем, че пред нас е картина на представите за вселена, в която няма място за Б-г. Нека видим какво преживява атеистът в създадения от него свят без Б-г. И така, нека влезем в неговата роля и да излезем на открито поле, за да погледнем звездното небе с неговите очи. Звездите – нажежени тела с невъобразими размери, отдалечени от нас и едни от други на поразяващо разума разстояние. То не може да се представи и дори да се изрази с думи, неслучайно учените за изразяване на линейни размери използват не пространствени, а времеви единици – светлинни години и хилядолетия: от нас до най-близката звезда светлината лети толкова години, а до далечните галактики – толкова милиона години; и в такова „времево“ измерение явно присъства нашето изумление пред величието на цялата картина: ние виждаме галактиките не такива, каквито са сега, а такива, каквито са били в далечното минало… Ето ни, стоим, малки, нищожни същества, изгубени в празното пространство и време, случайно появили се на една случайна прашинка на име Земя. И никой, освен нас, в този гигантски и пуст свят няма. Как се чувстваме? Какво усещаме, изправени пред безбрежието на космоса? Обичайният отговор: чувство на самота и изоставеност.
Нищо чудно, нормалният човек с цялостна, неуморена психика би трябвало да изпитва, останал насаме със звездите, страх, самота, безпомощност, безсмислие и безнадеждност. На него наистина му се струва, че някой го е оставил, предал, изоставил. Той разбира, че никой не го е изоставял, тъй като, както той смята, в света няма Творец, но от това чувство не може да избяга. Как се спасява от тези страхове, заплашващи го с разрушение? Често чрез създаване на защитна реакция: за да преодолее собствената си безпомощност, той се обявява за покорител на вселената, за този, който може да преодолее всички препятствия, да завоюва галактиката, да подчини на себе си не само природата на Земята, но и да овладее вселената, налагайки своята воля на победител над пространството и времето. Той прави себе си бог – което всъщност не е учудващо, тъй като тъкмо Б-г е изхвърлил от своята картина на света.
Човек се страхува от вътрешната празнота. Затова започва да я запълва с „нереалност“ – например, с вяра в своите бъдещи победи. Той съчинява. Така работи съзнанието на атеиста, което по същество е изцяло религиозно.
4. Нивото на действията
Единственото спасение човек намира в работата, труда, действията, които му позволяват да се скрие зад тях, като си измисли локална цел и си обясни смисъла на своето съществуване. Много психологически школи обявяват търсенето на смисъла на живота за основна ос на човешкото битие. Докато такъв смисъл се осъзнава от човека – той е жив. Щом смисълът изчезне – изчезва и волята за живот, и човек умира. Във всяка дейност на хората може да се види опит за намиране на смисъл и самооправдание.
Интересно е, че дейността на хората е не само ориентирана (към търсене на смисъл), тя влияе и на всички нива, за които току-що говорихме. Действията, извършвани от нас, оказват влияние върху формирането на вярата и на самия интелект, те са обагрени в дълбоките цветове на емоционалното преживяване и ни тласкат към нови постъпки.
Ако интелектът работи на ниво съзнание, то постъпката работи и на ниво подсъзнание. Можеш да обмислиш всичко, да си го представиш като мислена картина и дори да преживееш предварително това, което ще се случи. Но щом то се случи, щом се въвлечем пряко в извършването на постъпката, веднага настъпва преоценка или по-дълбоко разбиране, съчетано с преживяване. Само действието обучава човека напълно. Без практика няма усвояване и разбиране. Между другото, върху това е изградена цялата система на възпитание и образование в юдаизма. Смисълът на заповедите може да разбере само онзи, който ежедневно ги изпълнява. При това ги изпълнява не като упражнение за по-добро усвояване на теорията, а като жизнена необходимост.
Евреите смятат, че действията, извършвани от всеки човек във физическия свят, го отдалечават от Създателя или го приближават до Него. Строго погледнато, тази фраза не е съвсем разбираема, ако не бъде обяснена. Действието се извършва във физическия свят. Създателят се проявява в духовния свят. Как едното влияе на другото? Не можеш да кажеш на приятел: „Протегни ръце, сега ще ти подхвърля една идея“ – той веднага ще започне да търси преносен смисъл. Обяснението: правилно, съществуват два свята – физически и духовен. Във физическия има време и пространство. А какво може да се каже за духовния свят? Там няма нито пространство, нито време. Не в смисъл, че там те са други, а в смисъл, че там изобщо няма такива категории. Впрочем, могат да се потърсят паралели. Ако във физическия свят под пространство разбираме някакво поле на отношения между предмети (до, далеч, близо), то такива отношения можем да въведем и за идеите (симпатията е по-близо до любовта, отколкото до омразата). Това, което във физическия свят е приближаване, в духовния свят е уподобяване.
Уподобяването, или приликата, виждаме около себе си на всяка крачка. Профсъюзен комитет и работодател водят дълги преговори, отстоявайки своите интереси. Накрая, в хода на тези преговори двете страни започват да проявяват взаимна гъвкавост, все повече скланяйки към компромис. Докато накрая не подпишат споразумение, което изразява тяхното общо мнение. Едва тогава работниците и служителите пристъпват към работа.
Действието, извършвано от човек, обитаващ материалната среда, или е в разрез с целта, вложена в света от неговия Създател, или служи на тази цел. В резултат на това те или отдалечават човека от неговия Творец, или го приближават към Него, тъй като, изпълнявайки Неговото „желание“, човек се уподобява на Твореца.
В кратко изложение устройството на механизма, лежащ в основата на отношенията между човека и неговия Творец, изглежда така. Творецът сякаш казва: „Ако ти правиш това, което Аз „искам“ да направиш (заради което си и създаден от Мен), то ти се приближаваш към Мен, ставаш все по-подобен на Мен; но ако постъпваш против Моето „желание“, то ти се отдалечаваш. Аз те предупредих, а сега постъпвай, както искаш…“
В това се проявява още едно качество на Всевишния, което отбелязваме – пълното Му безкористие: Той нищо не взема (тъй като Той от нищо не се нуждае). Той само дава.
За да демонстрираме механизма на това качество, нека си представим два случая, в които един човек урежда друг на работа. В първия случай той помага на приятел да се свърже с друг свой познат, който някак си се е изпуснал, че му трябва добър работник в дадена област. Получава се така, че нашият доброжелател е помогнал и на този, който е търсил работник, и на този, който е търсил работа. Своя лична изгода той не е преследвал, на него му е добре от това, че е помогнал на двама души. Във втория случай всичко се случва по същия начин, но с малка разлика: „Сега и двамата са ми длъжни! И все някога ще ми се отплатят с добро; всъщност, затова и замислих всичко…“ Чисто риторичен въпрос: в кой от тези два епизода той се чувства по-добре?
Всички знаят, че алтруизмът е по-приятен от пресметливостта. В „атеистичния“, случаен свят ни се предлагат, под формата на главни, две биологични цели – оцеляване и размножаване. Очевидно е, че в първия случай е добре за двама участници в епизода, във втория – за всичките трима участници. Но погледнете нашия пример с очите на този, който живее в свят, където има Б-г. Всичко, което Създателят дава на Своите създания, Той го дава от чист алтруизъм, защото Той има всичко и от нищо не се нуждае. Затова, давайки безкористно, ние се уподобяваме на Създателя. Но уподобяването в духовните светове – това е приближаване. А приближаването до източника на щастие дава на човека положително усещане.
5. Духовното ниво
Нека видим по какъв начин човек е способен да използва своята духовност, за да се затвори чрез нея от своя Творец. Има няколко начина. Първият, най-простият – да откаже на света духовност. Да обяви, че моралът и етиката се създават от самите хора, от обществото, че те изпълняват само утилитарни функции, позволявайки на обществото да оцелее, да се самосъхрани. По-просто казано – че няма нищо свято, какъвто и смисъл да влагаме в понятието „святост“. По този път са вървели френските „енциклопедисти“, а след тях и всички техни ученици.
По-простите хора, необременени от желанието да поставят научна основа под всичко (с единствената цел да оправдаят постъпките си), разбират, че светът, освен от физически закони, се управлява и от закони, които носят явен духовен характер, в частност законите на морала. Едно е законът за гравитацията, а друго – правилото, според което всичко, което си направил на хората, рано или късно ще бъде направено и на теб. Нарушаването на моралните закони е съпроводено с не по-малко печални последствия, отколкото небрежното отношение към законите от физическия план. Но как се държи човек? Падайки от прозорец, той не вика към Всевишния: „Защо ми стори това?“ Той знае, че падането е просто следствие от това, че е ходил без обезопасяване по перваза. Острата болка в стомаха на петгодишно дете – не е наказание за това, че в отсъствието на майка си е опразнило трилитров буркан със сладко, а просто следствие от извършения от него гастрономически акт. Наказанието ще се случи, когато майката се върне, а засега това е само следствие.
Същото се случва и в случай на нарушаване на моралните закони. Ние получаваме последствия, но в никакъв случай не наказание. Примери за такива последствия могат да бъдат такива очевидни явления като духовното разложение на обществото, наблюдавано в най-различни епохи от развитието на световната цивилизация (Древен Рим, СССР и др.). Тора ни казва: и беззаконията си имат мяра, превишаването на която заплашва с катастрофа (примери: Сдом и Амора, страната Ханаан, Египет по време на Десетте наказания). Да се види връзката между постъпката и следствието е много трудно, особено ако постъпката се извършва не толкова в сферата на физическите взаимодействия, а в областта на етиката и морала. Но такава връзка съществува, само трябва да се научим да я откриваме. Най-добрият учител в тази област, както винаги, е нашият опит, това, което наричаме житейска практика. Работата е там, че всяко действие в плоскостта на морала притежава едно крайно изразително свойство: то рано или късно се „връща“ при този, който го е извършил. Връщането на ефекта не е задължително да се тълкува като извършване с теб на същото действие, което си направил – действието може да бъде и друго, но неговият ефект ще бъде абсолютно същият.
Същото се случва и с чисто духовните закони. Нарушаването на святостта на Шабат от евреин не може да не води до неприятни последствия, макар отначало да ни пречи нашата нечувствителност към проявленията на духовния свят, в резултат на което невинаги забелязваме тези последствия. Но чувството за духовност може да се развие. При това човек е способен да достигне такива висоти, за каквито атеистите дори не подозират.
Автор Равин Ефим Свирски
Източник – toldot.com