Бог понякога в Писанието е наричан „Мястото“, защото Той е мястото на този свят и от Него зависи всичко.
Но вътрешният смисъл на концепцията „място на света“ е много по-висш. Защото това, че наричаме Всевишния „място на света“, по никакъв начин не може да се сравни с концепцията за място, което носи всеки обект, намиращ се в него. Самото възникване и съществуване на такъв обект има своя собствена реалност, а мястото само го спасява от падане и разрушение [1]. Такова е и разбирането за получаването на жизненост и съществуване от душата: тялото има реалност само по себе си [2] и не се анулира в момента, когато душата го напусне.
Но в действителност самото възникване на битието на всички светове всеки миг е само от Всевишния. И ако Той оттегли Своята воля от осъществяването им всеки миг, те биха се превърнали в нищо [3].
И само защото никое сътворено същество [4], дори и най-висшето, не е в състояние да постигне същността на този въпрос – как всички светове по същество са нищо и само всеки миг те стават реалност от Него, – затова Мъдреците избрали алегорично да Го нарекат „мястото“ [5].
Мъдростта на Твореца е постановила да даде реалност на Неговия свят, така че никакъв разум не е в състояние да постигне как самото битие произтича от Него всеки миг, и на човека може да му се стори, че светът е реалност и съществувание сам по себе си. Но Учителите са просветили нашия разум, като са използвали алегорията за „мястото“. Ако един обект се намира на някакво място, въпреки че обектът притежава собствена реалност, все пак, ако нямаше място, на което да се намира, обектът нямаше да съществува. Подобно на това, въпреки че целият свят изглежда и се усеща като реалност сам по себе си, Всевишният е неговото място, защото ако в Неговата воля нямаше място за възникване на световете, те още повече нямаше да съществуват.
Бележка на автора
Мъдреците оприличили Всевишния на категорията „място“ също и защото мястото дава съществуване на обекта, макар то и да не е сравнимо с обекта. Също така, мястото дава съществуване на различни обекти, но те с това не предизвикват никаква промяна в мястото, и мястото ги осъществява и поддържа всички равномерно.
Така и Всевишният дава съществуване на всички светове, макар да няма никакво сравнение между Него и тях, тъй като дори висшият Кетер е „абсолютно черен“ в сравнение със сиянието на Безкрайното. И въпреки че ни се струва [6], че съществуват различни промени от страна на мирозданието, различни нива, които се различават едно от друго, и дори сили на нечистотата с всичките им степени, и съществуването на всички тях е само от Всевишния, заедно с това в Него няма промяна, защото Той не се променя, и от Негова страна Той им дава съществуване подобно на мястото [7].
Никой разум не е в състояние да постигне тази концепция — как е тя и какво представлява. Тя е отвъд познанието. Затова Мъдреците тълкували стиха „ето, мястото е с Мен“ (Изход 33:21): „Моето място е допълнение по отношение на Мен“. Смисълът е, че мисълта не може да обхване по какъв начин Той е аспект на мястото без промяна [8]. Само Той Сам, който постига Своята същност, постига как Той е мястото на всички светове без промяна, и затова в стиха е казано именно „с Мен“, подобно на казаното „сърцето на устата не се отваря“ [9].
Точно за това става въпрос и в „Сефер Йецира“ (1:8): „Десет сфирот без нищо (блима), сдържай (блом) устата си от говорене и сърцето си от мисъл, а ако сърцето ти побягне — върни се на мястото, защото за това е казано „…а животните бягат и се връщат [подобно на вида на мълния]“ (Йехезкел 1:14).
Той каза именно „на мястото“, тоест, ако мисълта на човешкото сърце се втурне да постигне как става тяхното [10] осъществяване всеки миг от Всевишния, върни се на мястото — постигни този абстрактен въпрос чрез аналогия с представимата концепция за място, както беше споменато по-горе. И виж тълкуванието на Рамбан към тази мишна [11].
Именно в такъв смисъл [12] нашите свети Учители са привеждали аналогии относно връзката на Всевишния със световете, макар да няма сравнение и подобие между алегорията и това, към което тя сочи, а само в някакъв частен аспект, и то само в определено подобие.
Както е написано в „Рая Меэмна“ (257): „Трябва да се знае… подобно на това сътвори душата… и както Владетелят на световете няма известно име и известно място, но във всяка посока е Неговата власт, така и душата няма… но във всяко място е нейната власт, няма орган, който да е свободен от нея… Във всички тези имена и прозвища [Бог] е наречен на името на всички светове, за да покаже Своята власт над тях. Така и душата, поради нейната власт над всички органи на тялото, е оприличена на Него, но не че тя по същност е подобна на Него, тъй като Той я е сътворил и т.н. Затова душата е подобна на Него в нейната власт над всички органи на тялото, но не и в други неща.“
Именно на това намеква и „Тикуним“ (438): „…[няма място, свободно от Неговата власт], както душата, която властва над цялото тяло, дори над най-малкия орган, и няма орган, свободен от нея“.
Става въпрос само за известно подобие. Напълването на света от Всевишния не е подобно на напълването на тялото от душата, тъй като тялото съществува само по себе си и е преграда за нея. Тя само се разпространява вътре във всичките му части и им дава живот, но дори когато душата напусне тялото, то не престава да съществува в реалността.
А Господарят, благословено да е Неговото име, изпълва всички светове и творения, и те всъщност не са преграда за Него, и няма нищо освен Него, в буквалния смисъл на думата във всички светове, от най-висшите до най-ниските бездни, така че може да се каже, че тук няма нищо сътворено и свят изобщо, а всичко е изпълнено със същността на Неговото просто единство.
Виж също и „Рокеах“: „Творецът не се нуждае от място и обиталище, защото Той е бил преди всичко съществуващо, стените и събитията не Му създават преграда, защото Той не би сътворил нещо, което да Му пречи.“
[1] Това просто разбиране за пространството не съответства на съвременната наука, според която всеки обект е ограничен от своите измерения, и ако те бъдат премахнати, той не може да продължи да съществува. Това съвременно научно разбиране ни позволява по-лесно да се свържем с по-нататъшната, по-дълбока, концепция за „мястото“ на р. Хаим.
[2] Авторът подчертава казаното по-горе, че в съответствие с аспекта, за който ставаше дума досега, светът е пълноценна реалност.
[3] Тук се използва думата „Айн“, което означава „нищо“. Тя указва на една много дълбока концепция. Говорим за сътворението на йеш миАйн (нещо от нищото). В най-простите термини на нашия свят, нещо е материалното, а нищо — духовното. По този начин, Айн не е абсолютно нищо, тъй като духовното не е нищо, то притежава същност, но не физическа. Всъщност, Айн е относително понятие. На всяко ниво на света, даденият свят ние наричаме нещо (йеш), а по-високото — нищо (Айн). В термините на Кабала, Айн се отнася до Висшия Кетер (Малхут Адам Кадмон), който е наречен Айн (Висшето нищо) спрямо по-ниските светове АБИЯ, наричани йеш (нещо).
[4] Самото понятие „сътворено“ означава „имащо собствена реалност“. Затова не може едно сътворено същество да постигне, че по същност то е нищо.
5] Думата „място“ е не само алегория на аспекта, обяснен в предишната глава, но и алегория на по-дълбок аспект, според който и самата реалност на света се обновява всеки миг.
[6] Тук виждаме още една мисъл, вложена в алегорията „място“: Всевишният дава съществуване на всички напълно равномерно.
[7] Тук се подчертава мисълта, която ще бъде обяснена по-подробно в следващите глави: че Творецът от Своя страна дава съществуване на световете. И въпреки че творението не е довело до никаква промяна в Него и от Негова страна свят изобщо няма (както ще бъде казано в края на тази глава), все пак същият този аспект „от Негова страна“ дава съществуване на света.
[8] Не можем да разберем как е възможно аспектът, според който Всевишният дава съществуване на целия свят напълно равномерно, да бъде и мястото на нашия свят. Защото в нашия свят има различие между местата, има свети места, където пребивава Всевишният, и има места, от които Божественото присъствие е далеч.
[9] Както в сърцето на човека има неща, които се отнасят до неговото поведение с другите хора и са насочени навън, така има и неща, които се отнасят само до него.
[10] Осъществяването на сфирот и, като следствие, на всички светове и творения.
[11] „И сърцето ти – от мисъл“, за да не се оприличава скритото на разкритото. А ако сърцето ти се втурне да оприличава — върни се на мястото, към постижимото нещо, за което ти е разрешено да размишляваш. И с това е сключен Заветът. И затова е разкрито това нещо, за да има сила да се гледа и да се размишлява за него, но не и за това, което е непостижимо.
[12] След като в „Сефер Йецира“ се изясни, че алегорията „място“ не изразява действителната същност, скрита зад алегорията, а е казана само за да даде възможност за постижение по пътя „бягат и се връщат, подобно на вида на мълния“ — кратък, като мълния, тласък на постижение и връщане обратно, раби Хаим обяснява, че такива са и всички други аналогии на Мъдреците, в които става дума за Всевишния. Защото по отношение на Него нищо не може да се разбере дори чрез алегория, и цялата полза от алегорията е в това да даде възможност за постижение чрез „тласък и връщане“.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com