Всевишният е „мястото на света“, тоест основата на цялата реалност, която съществува изключително благодарение на Него. Обаче размишленията върху тази тема изискват предпазливост, защото неправилното ѝ разбиране може да доведе до сериозни грешки във вярата и практиката.
За това говори пророкът (Йеремия 23:24): „Нима Аз не изпълвам небето и земята?“ И още по-ясно е казано във Второзаконие: „И знай днес… че Господ е Бог на небето горе и на земята долу – няма друг“ (Дварим 4:39). А също и: „На теб бе показано, за да знаеш, че Господ е Бог – няма друг освен Него“, и това в прекия смисъл на думите – че няма никой друг освен Него напълно, във всяко отношение и всяка точка на всички светове, висши и нисши, и на всички сътворени същества – има само Неговата същност на простото Единство.
В това се крие вътрешният смисъл на казаното от Мъдреците в Дварим Раба 2: „Господ е Бог на небето горе и на земята долу – няма друг.“ Итро приписал съществуване на други богове, като казал: „Сега знам, че Господ е по-велик от всички богове.“ Рахав [погледнала по-дълбоко и] Го поставила на земята и на небето, като казала: „Защото Господ, вашият Бог, Той е Бог на небето горе и на земята долу.“ А Моше Го поставил дори в пространството на света, както е казано: „Господ е Бог на небето горе и на земята долу – няма друг.“ Какво означава „няма друг“? Дори в пространството на света[1].
И това също е един от смислите на казаното от Мъдреците, че Всевишният е мястото на света, а светът не е Негово място. Тоест, че дори всички места, които се възприемат чрез сетивата в реалността, не са същностни, а Благословеният е мястото на всички тези места, и от Негова гледна точка всички те изобщо не съществуват – и сега, така както преди сътворението.
Но вече казахме още в самото начало, че Мъдреците оприличили своите думи на горящи въглени, и трябва да се внимава много с тези въглени, за да не се изгори човек, когато размишлява и изследва прекалено по въпроси, които не е позволено много да се изследват.
Същото се отнася и до тази концепция [за Мястото], която буди трепет. За нея може да размишлява само мъдрец, който сам разбира вътрешната ѝ същност според мярката на сърцето си – с цел да запали чистотата на сърцето си за молитвеното служене. Той само се докосва до тази мисъл и веднага се връща обратно. Но да се размишлява дълго върху този въпрос – е изключително опасно. И за това е казано в Сефер Йецира: „…а ако сърцето ти избяга – върни се на мястото“, както писах по-горе в гл. 2 и както ще видим по-долу в гл. 6.
И всъщност, аз изобщо бих се въздържал от обсъждането на този въпрос, защото нашите предшественици са предпочели всячески да го прикриват — както светият Рокеах, чиито думи цитирахме по-горе в края на втора глава — той е говорил за концепцията „Място“ само с намеци, като я е скривал. Но разбрах, че това е било правилно за тях, в техните поколения. Обаче сега вече от много време нямаме Учител, и всеки път на човека му се струва прав в собствените му очи — върви според наклонностите на собствения си разум, и цялото стремление на мислите в човешкото сърце е само да летят натам, накъдето ги тегли умът. И най-лошото е, че това се е превърнало в поговорка в устата на глупците, които твърдят: „Та нали на всяко място и във всяко нещо има абсолютна божественост“ — и очите им, и сърцето им, по цял ден се опитват да проникнат и изследват тази концепция. Стигна се дотам, че дори лекомислени младежи се опитват да приведат всичките си действия и поведение в съответствие с тази идея, дотолкова, доколкото са я разбрали.
Но човек трябва да бъде изключително внимателен по този въпрос и много да пази душата си — стража върху стража. Защото ако, не дай Боже, се увлечем и си позволим да се държим на практика според тази концепция, ще разрушим множество основи на святата Тора. И лесно ще попадне човек в капана на злото начало, което ще му представи разрешения в духа на тази идея — например да размишлява върху думите на Тора дори на нечисти места, след като стигне до извода, че „всичко е абсолютна божественост“. А нашите Учители остро осъждаха такова поведение и постановиха, че човек, който размишлява върху Тора на нечисти места, не е достоен за Бъдещия свят — защото за него се отнася стихът: „Словото на Господа той е презрял — душата му ще бъде отсечена“; и „ще бъде отсечена“ се отнася до този свят, а „душата му ще бъде отсечена“ — до Бъдещия. И още множество други грешки могат да произтекат, ако започнем да прилагаме тази идея на практика.
Именно това ме накара да повдигна тази тема — за да предупредя и отдалеча от възможната грешка, и да разберем правилно всичко, което нашите Учители са намекнали по този въпрос. Всички пътища на Всевишния са прави — и дойде време да се действа[2].
Коментари
В тази глава авторът обяснява дълбокия смисъл на думите на Мъдреците, че Всевишният е „мястото на света“. Това означава, че сътвореното, наречено „място“, тоест пространството, е основата, фона и подложката на всяка реалност в света. Ако не съществуваше понятието за „място“, нито един материален обект не би могъл да съществува. Подобно на това, Всевишният е подложката на цялото мироздание, и цялата реалност на световете стои върху Него, така че Той не само дава живот на света постоянно, но и във всеки миг го довежда до съществуване.
Тук може да се попита: ако казваме, че никой обект няма съществуване сам по себе си и че те трябва да получават жизнена сила от Всевишния във всеки миг, това означава, че тяхната реалност се обновява постоянно. Тогава каква е разликата между двата начина на разбиране?
Но авторът говори за два вида възприятие на мирозданието. Единият е простият поглед към света — с материалните очи, където той се възприема като реална съществуваща реалност, и в този случай ние трябва да вярваме, че тази реалност получава жизнена сила от Твореца във всеки миг. А другият е по-дълбок поглед, който може да бъде само абстрактен, но не и сетивен — че самата реалност се обновява във всеки миг (подобно на изображение на екран, което във всеки момент получава самото си съществуване от проектора).
Ясно е, че няма пряко съответствие между алегорията и нейния смисъл. Но алегорията за „мястото“ ни дава възможност да разберем, че в реалността на обекта може да има две нива — самата му същност и допълнителната реалност на мястото, което служи като негова подложка. И това ни дава известно разбиране, че Всевишният е подложката на цялата реалност и на цялото мироздание. Този въпрос не може да бъде постигнат на ниво въображение или представи. Не защото ни липсват абстрактни способности да осъзнаем, че реалността на света зависи от Него, а защото светът е създаден така, че се възприема като самостоятелна реалност. И в това е разликата между простото разбиране, разгледано в предишната глава, и по-дълбокото, което се обсъжда тук.
Тук трябва да се избегне една често срещана грешка. Авторът не иска да каже, че след като сме постигнали вътрешния смисъл на понятието „място“, обикновеното разбиране е грешно или само илюзия. Простото разбиране също е вярно, а законите и заповедите на Тора са изградени именно върху възприятието, че светът е реално съществуваща действителност, както ще бъде обяснено в следващите глави. Но вярата има различни нива, и те не си противоречат. На външно ниво истината е, че светът е напълно съществуваща реалност. А на вътрешно ниво истината е, че светът като че ли не съществува. И въпреки че нашият разум е ограничен и не може едновременно да възприеме тези две противоположности, ние трябва да живеем с тази вяра по прост начин.
В тази глава авторът добавя още две фини разграничения в алегорията за „мястото“. Първо: както мястото дава съществуване на обектите, които се намират върху него, без да има никакво съотношение с тях, така и Всевишният дава съществуване на всички светове, без да има каквато и да било връзка с тях. Второ: така както на едно и също място могат да се намират различни обекти, и то ги съдържа всички по еднакъв начин, така — в този аспект — и Всевишният дава съществуване на всички места равномерно. А това не е очевидно, защото както е казано в Тора и както виждаме с очите си, Творецът се разкрива повече на определени места, например в Храма. Но тук се учи, че това е вярно на осезаемо и сетивно ниво, но на по-дълбокото ниво, наречено „място“ — което също е едно от проявленията на Всевишния — всичко е еднакво и равностойно пред Него. Всевишният дава съществуване на реалността на всички светове едновременно, без каквото и да било разграничение — от най-висшия свят до пълното зло, което предстои да бъде унищожено, защото Той е „мястото“ и на двете в една и съща степен. Ясно е, че този аспект не се проявява в откритото управление на света, тъй като в нашия свят трябва и е задължително да се различава между добро и зло. Но въпреки това, дълбоката концепция за „място“ е основата на цялото битие.
[1] Това изказване описва различните нива на отношение към Единството и разкриването на Всевишния в света. Подходът на Моше е най-дълбокият, и според него в действителност не съществува нищо освен Него.
[2] „Дойде време за действие“ (עת לעשות) — това е цитат от стиха „Време е да действаш за Господа — нарушиха Твоята Тора“, тоест в случай, когато трябва да се спасява положението, се стига дори до престъпване на Тора. В конкретния случай: по принцип концепцията за Мястото не бива да се обсъжда, но обстоятелствата налагат да се направи това.
Автор – Равин Хаим от Воложин
Източник – toldot.com