За аспекта на служенето на Бог в свободата на избора и действията на човека.
Служение в избора
„И знай, че най-висшите достойнства са ни предадени под формата на повелителни заповеди, като достойнството на избора, за което е казано: „И избери живота“ (Дварим 30:19), и достойнството на изучаването на Тора, както е казано (Дварим 6:7): „И произнасяй ги…“ (Рабейну Йона, Шаарей тшува 7:17).
Необходимо е да разгледаме подробно думите на този мъдрец от ришонимите (ранните равини). Напълно ясно е, че той не казва, че изборът на доброто е заповед, тъй като това включва цялата Тора, и не е нужно да има отделна заповед за това. Това, което той ни казва, е, че самият избор (разбира се, на доброто) е заповед. Това трябва да бъде разбрано.
Още една основа е, че изборът се отнася към най-висшите достойнства, за което говорихме в предишните глави, и тази идея ще получи ново значение в настоящата глава.
По-горе споменахме обяснението на равин Деслер за „стълбата на избора“. Важно е отново да прегледаме този текст и да го осмислим, за да разберем темата, която ще разгледаме в тази глава.
Властта е дадена
Изборът се нарича власт, и тази власт е дадена на всеки човек. Въпреки това, човек може да загуби тази власт: „Злодеите са във властта на сърцата си“ (Естер Раба 10:13). Следователно, изборът е борба между душата и тялото, между разума и въображението, между страстта и стремежа към духовност. Злодеят е напълно потънал в морето на страстите, затънал в света на своите фантазии, изключен от системата на душата (нешама), обиталище на мъдростта, отрязан от святостта, изгубил способността да съди – способността, взета от образа на Бог, изгубил властта – той е във властта на своето сърце.
Също така и онзи, който не е злодей, но не е повишил нивото на своя избор, този, който е останал на същото духовно ниво, на което е израснал и бил възпитан, също е загубил заповедта за избора. Изборът е заповед, която задължава човека постоянно да осъзнава всяко действие, което извършва във всяко мигновение от живота си. Животът, който се води по навик и е лишен от това съзнание, не е живот. Рабейну Йона цитира източника на заповедта за избора в този стих: „Избери живота“. Животът без избор не е истински живот.
В действителност, състоянието на застой на едно ниво не е възможно. Ако човек не се издига по стълбата на избора, той неизбежно ще се спуска надолу: „Пътят на мъдрия е нагоре, за да не се спусне в пропастта надолу“. Човекът се нарича „ходещ“, защото трябва постоянно да се издига от ниво на ниво, и ако не се издига, ще се спуска все по-надолу, защото е невъзможно да стои на едно място. Това е „пътят на живота“, за да не се спусне в пропастта, и чрез този път той ще избегне падането в нея“ (Мишлей 15, Виленски Гаон там). „Невъзможно е човек да стои на едно място“ – човекът се нарича „говорящ дух“ – това е системата на руах (духа), който е човекът в човека: неговата жизненост и способност за свободен избор. „Гаонът в своя коментар към „Сафра де-Цниюта“ пише, че основната същност на човека е неговият руах, който се издига и спуска“ (Ор Тора, рав Ицхак Айзик Хавер, 147). Същността на руах е движението; няма реалност на стоящ дух.
Коренът на тази идея е в това, което беше обяснено по-горе: нивото на човека и неговото съвършенство вече са заложени в човешкия потенциал – това е системата на неговата душа (нешама) и неговият дял в Тора. Също така и недостатъците на тялото и неговата несъвършеност са заложени в него – това е долната система на нефеш (физическата жизненост) и самото тяло. Същността на задачата на човека е да върви нагоре, целта на неговото творение е труд и работа по усъвършенстване на себе си, да не остава несъвършен и да не съгрешава против тази задача.
„Раби Йоханан каза: навсякъде, където е казано „и седна“, това е израз на страдание“ (Санедрин 106а). Маарал обяснява: „Навсякъде, където е казано „и седна“, защото седенето е препъни камък за човека, тъй като човекът, който се труди, сякаш е лишен от съвършенство заради своя труд, но този, който е лишен от актуално съвършенство, е готов за него в потенциал, и няма да умножи своята несъвършеност след това. Но когато седи и почива, сякаш вече е постигнал съвършенство, той привлича към себе си недостатъци“ (Част I, там).
Следователно научаваме, че заповедта за избора изисква човек да избира доброто във всеки момент от своя живот.
Оттук ще преминем към обяснението на същността на служенето чрез избор.
Трепет и избор
„Йов искаше да освободи целия свят от осъждане. Каза на Него: Владетелю на света! Ти създаде вола с раздвоени копита, Ти създаде магарето със събрани копита, Ти създаде Едемската градина, Ти създаде Геената, Ти създаде праведниците, Ти създаде грешниците, кой може да Ти попречи?! Какво му отговориха приятелите му? Ето, ти разрушаваш трепета и словото ти пред Бога е нецелесъобразно“ (Бава Батра 16).
Необходимо е да разберем защо свободата на избора се отнася именно към идеята за трепет, след като тя обхваща всички качества. Ние говорихме за това в книгата „Даат Шабат“, ще приведем нашите думи оттам.
„Защо това се нарича страх от Бога? Защото това е дървото на познанието за доброто и злото. Ако човек заслужи — това е добро, а ако не заслужи — това е зло, затова на това място пребивава страх, и това са вратите, чрез които може да се достигне всяко благо в света“. „Защо сфирата малхут (царство) се нарича страх от Бога? Защото тя е дървото на познанието за добро и зло. Ако човек заслужи — това е добро, а ако не заслужи — това е зло. И затова на това място пребивава страх, и тя е вратите, които водят към всяко благо в света“ (Предисловие към Зоар 7б).
Ще очертаем плана за разглеждането на тази тема: по-горе обяснихме, че коренът на свободата на избора се намира в сфирата малхут. От тези думи на мъдреците следва, че в сфирата малхут се намира и коренът на трепета. И така, откриваме в думите на мъдреците (Брахот 33б): „Всичко е в ръцете на Небесата, освен страха от Небесата“. Свободата на избора има пряка връзка с темата за трепета — това е „дървото на познанието за добро и зло“.
Ще цитираме тук най-напред думите на автора на книгата „Пахад Ицхак“: „Когато човек се намира в постоянно трепетно състояние поради опасността, която го очаква, той няма да има пълен душевен покой, ако има само възможност да се спаси от тази опасност. В желанието му, продиктувано от страха, съществува дълбоко стремежът да намери начин да елиминира опасността изцяло. И затова, когато силата на свободата на избора се насочи към качеството на служенето от страх, тя създава противоречие в самия процес на това служене“ (Рош а-Шана, седма реч).
Нека разгледаме това по-дълбоко: трепетът е самоунижение на човека спрямо реалността извън него, реалност, която се разкрива пред неговия поглед. Думата „трепет“ (йиръа — יראה) е съставена от същите букви като „взор“ (рэийя — ראיה). Такова стремление най-силно уврежда усещането и съзнанието за собственото „Аз“. Човек трябва да подчинява себе си на друга воля, дори и когато тя противоречи на неговата собствена, да се подчини напълно заради трепета.
Маарал (в разговорите си за страха от Бога и на други места) обяснява, че идеята за страха се състои в това, че човек осъзнава себе си като следствие (творение) от причина (Твореца). С други думи, човек възприема цялото си съществуване като нещо, което не може да съществува само по себе си, а се поддържа по волята на Твореца. Такъв е правилният поглед на сътворения човек. „Трепетът е самата същност на познанието за Бога“ (защото еврейската дума „Елоим“ („Бог“) в таргумите (арамейски преводи) се превежда като „Дахала“ („Страх“)) (Маарал там). Тази идея е пряко свързана с трепета, защото качеството на любовта не изисква потискане на „Аз“-а, напротив, любовта произлиза от вътрешния свят и волята на любящия. Нейната цел е единството — между любящия и обичания — думата „любов“ („аава“ — אהבה) има същото числово значение като думата „един“ („ехад“ — אחד).
Не така е случаят с качеството на трепета — то изисква пълно подчинение на „Аз“-а на външната спрямо него воля, отдаване на душата — тоест волята — на волята на Всевишния, без никакво усещане за щедростта на собственото сърце, а само защото това е единствената истинска реалност — волята на Създателя. „Трепетът, който човек изпитва пред Царя, достоен за страхопочитание, не произлиза от самия човек, докато любовта произтича от самата му същност… затова човек по-често възприема любовта“ (Маарал, разговор за любовта към Бога, глава 1).
Тук се намира коренът на свободата на избора, защото цялото изпитание на избора се състои в това дали човек ще може напълно да подчинява своето „Аз“, със всичките му стремежи и желания, на волята на Всевишния. Може да се каже, че целта на избора е човек свободно да се представя като същество, което усеща задължение и необходимост, лишено от свободата на избор. „Същността на човека, както е известно, е в неговия избор и воля“ (Шла а-Кадош). А ако целта на човека е подчинението на волята на Твореца — тогава трябва да се подчинява самата сила на свободата на избора — подчинението на собствената реалност, да бъде принуден да изпълнява волята на Твореца като своя собствена воля.
Вероотстъпничество, ерес и идолопоклонство
Това вътрешно противоречие е коренът на греха на отстъпничеството от вярата. Човекът, който не се подчинява, изоставя основата на вярата, отрича реалността, на която е длъжен да се подчини. Той по същество отрича всяка реалност, освен своята собствена — тази, пред която би трябвало да изпитва трепет. За първия човек, който съгреши с онова дърво, е казано: „Той беше еретик“, „Беше отстъпник“ (Санхедрин 38б): „Каза: ядох и ще ям“ (Берешит Раба 19:12). „Не беше изгонен от рая, докато не започна да позори и проклина Името на Всевишния“ (там).
Наистина, самата природа на изкушението за идолопоклонство, която ни изглежда като изкушение да се приеме власт (а не да се отхвърли игото, както при вероотстъпничеството), също има своя корен в „Аз“-а — това нежелание да се подчиняваш. Това са онези, които се покланят на „чуждеродни страхове“ (Зоар, част 1, 29). Тоест, тяхното служене произтича от страха пред собствения им недостатък — техния грях. Затова те поставят статуя, която съответства на техния недостатък или на съвършенството, което искат да постигнат чрез нея. Именно за това говори пророкът: „На своята статуя се покланя“ (Исая 44:17) — на своята статуя, т.е. на мястото на статуята — това, което им липсва в самите тях. В дълбините на този трепет е заложено стремежът да се освободят от зависимостта да запълват този недостатък, а не трепет пред самата статуя. „Злодеите стоят над своите богове“. В центъра на това служене е човекът, който не е готов да се подчини, напротив, той използва своето божество за собствените си нужди.
Против тях стои този, който служи на Господа с трепет, чиято основа на служене е подчинението на своя Създател — „При праведниците Бог стои над тях“, и вникни в това.
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com