Грешката на философите: Всевишния е абсолютно добър и не може да бъде Той да е пожелал съществуването на всичкото зло, което се случва в света?!
В текста на тази основа Рамбам цитира мнение което я отрича: „Не така както казват някои: „Господ е напуснал земята““ (Ехезкел 5:12). Вероятно причината е в това, че в отстъплението има „корен” на бунта срещу Създателя, дадено е в думите на пророка и на него е посветена отделна книга от Светото писание – Йов.
В книгата „Пътеводител на изгубените“ Рамбам също посвещава много страници на остра критика на онези, които отричат провидението:
„Философите казаха нещо много невярно за всезнанието на Бога и се препънаха по този начин, така че нито те, нито техните последователи могат да се издигнат по този въпрос, и по-късно ще ви разкажа за съмненията и грешките, които ги доведоха до лъжливите речи за това и също ще ви кажа мнението на нашата свята Тора и как ще оспорим техните порочни и отвратителни възгледи за всезнанието на Б-г.
Рамбам обяснява какво ги е довело до такива преценки: привидната липса на ред в положението на хората, лошият и болезнен живот на някои праведни хора, добрият и приятен живот на някои злодеи.
Равин Моше бен Нахман (Рамбан) също пише: „Има нещо, което отеква с болка в сърцето и объркване в мислите, и само поради него много хора от всички поколения бяха привлечени към пълен атеизъм. Това е появата на кривото правосъдие в света, праведен човек, който се чувства зле, и злодей, който се чувства добре. Защото те казват: защо пътят на този и онзи е успешен и защо такива, които са изглеждали праведни, са пропаднали. Това е коренът на бунта за всички бунтовници от всички нации и езици” (Предговор към Книгата на Йов).
Рамбам казва, че в резултат на това тези философи са стигнали до отричане на всезнанието на Създателя. В края на краищата Всемогъщият е абсолютно добър и не е възможно Той да е пожелал съществуването на цялото зло, което се случва в света, или да не му е обърнал внимание. Също така е невъзможно да се предположи, че Неговите възможности са ограничени и Той не е в състояние да промени света и да унищожи злото. Ако е така, тогава е по-добре да кажем, че Той е над знанието за събитията, които се случват в подлунния свят. И дори оправдаха това мнение с „логични“ аргументи:
„Когато приеха тази концепция, която противоречи на всяка положителна теза и унищожава блясъка на всяко истинско знание, те започнаха да оправдават нейната низост и приеха, че познаването на тези неща (събития и обекти от долния свят) е невъзможно за природата на божеството поради редица причини. Например, че частиците се разбират от сетивата, а не от ума, и Г-д не разбира от сетивата; че частиците са безкрайни и знанието не може да ги обхване; че обновеното знание ще изисква известна промяна в Г-д.“
Те дават тези три аргумента, за да оправдаят своето отричане на всезнанието на Всемогъщия.
За тях Рамбам пише следното: „Ето какво е удивителното: как стигнаха до по-голямо зло от това, което избягваха, и в каква глупост обърнаха темата, която непрекъснато повдигаха и ни обясняваха! По-голямото зло е, че те се опитаха да избегнат да припишат изоставеност и забрава на Б-г, а сега му приписват невежество и неразбиране на всичко, което е в долния свят – то уж е скрито от Него!
Според Рамбам е по-лошо да се припише на Създателя недостатък в областта на знанието, отколкото дефицит в областта на качествата или действията. Тъй като областта на знанието е по-висока от всички останали.
Рамбам отговаря на аргументите на гореспоменатите философи на две нива: относно недостатъчното, според тях, устройство на света и относно техните твърдения в областта на теологията.
Ред в света
„Често в мислите на обикновените хора има твърдение, че в света има повече зло, отколкото добро, така че много произведения и песни на народите съдържат твърдения, че добрите неща се случват изключително рядко, а лошите неща се случват често и постоянно. Това го казват не само обикновените хора, но и онези, които се смятат за мъдри” (Пътеводител на обърканите, 3, 12).
Според Рамбам подобен мироглед не само води до отричане на всезнанието на Всемогъщия, но самият той е отричане на всеблагия Създател, цялото желание на Когото е да дарява добро. „Те спорят за това, което хората на истината казват за милостта на Създателя и за това, че Той е абсолютно добър и всичко, което идва от Него, несъмнено е абсолютно добро.“ Вече обяснихме, че този принцип – че Създателят е съвършено добър и цялото Му желание е да дарява добро – е един от принципите на вярата и всеки, който го отрича, отрича първата основа.
Рамбам спори с този мироглед и надълго и нашироко обяснява съществуването на различни видове зло в света.
Първият вид зло е това, което се случва на хората поради тяхната материална природа. Поради тази причина някои хора се раждат или стават инвалиди и т.н. Този вид зло е малко на брой и със сигурност не подкрепя предположението, че по-голямата част от света е зло.
Вторият вид зло е това, което самите хора си причиняват един на друг, когато единият от тях се окаже по-силен от другия. Това зло е по-голямо от злото от първия вид, причините за него са разнообразни и многобройни, а жертвата по никакъв начин не може да избегне щетите. В същото време такова зло като убийство или грабеж не е толкова често срещано. По време на войни се среща по-често, но въпреки това не представлява мнозинството.
Третият вид зло е това, което човек сам си причинява и то е мнозинството. Това е значително по-голямо зло от предишното и всичките човешки синове викат от такова зло. Много рядко се случва някой да избяга от подобно престъпление срещу себе си и трябва да обвинява само себе си.
Рамбам обяснява, че този вид зло включва отрицателни качества и навици, преяждане и консумация на нездравословна храна, алкохол и сексуално насилие и др., което води до физически и психически заболявания. Физическите заболявания, дължащи се на излишък, са очевидни, но психичните заболявания се разделят на две части. Първото е промените в душата поради промени в тялото, тъй като физическите заболявания влияят на състоянието на психиката. Второто е, че човек свиква с неща, които не са необходими, с излишества и те стават негови потребности и страсти. Човек има малко истински нужди, но неговите излишъци са безкрайни.
Рамбам описва надълго и нашироко неприятностите и нещастията, които повечето хора си навличат. В безкрайно и ненаситно преследване на страстите си, те прекарват дните си в тревоги и дори рискуват живота си за материални ценности, карат се и се бият с хората, скърбят и изпадат в депресия поради неуспехи. Още повече, че човешката душа все едно не се удовлетворява от насищането на похотите на страстите, които непрекъснато нарастват и така до безкрайност. Необходимите за живота неща са широко достъпни и колкото повече са необходими, толкова по-достъпни са. Например не може да живеете без въздух дори няколко минути, а той винаги е наличен и безплатен. Може да проживеете по-дълго без вода, освен това тя е доста достъпна. Може да живеете по-дълго без храна, отколкото без вода, и е по-трудно да се придобие, но все пак, като правило, има достатъчно от нея в необходимото количество. Това показва, че Създателят осигурява на човека това, от което се нуждае, за да поддържа живота си. Проблемът на човека е, че той се стреми към излишък и поробва живота си с това, като по този начин се обрича на страдание.
Рамбан в книгата Торат аАдам се съгласява с Рамбам с твърдението, че светът е пълен с доброта и в него няма недостиг и това, което е необходимо на човек, например вода и храна, е в достатъчно количество и само излишъци, като бижута и диаманти, са дефицитни. Всичко това трябва да се има предвид, за да се разбере прекрасният ред, който Създателят е установил в света и Неговата доброта към Неговите създания.
Но всичко това важи за целия свят като цяло. Остава отворен обаче следният въпрос, който Рамбан формулира:
Праведният човек, който се чувства зле, и злодеят, който се чувства добре
„Но въпросът за праведника, който е в лошо състояние, пак си стои на мястото, защото дори и доброто да цари в света като цяло, ние ще попитаме за даден човек – заслужава ли той това, което му се случи… може да видим праведници убиващи се над техните книги или по време на искрена молитва; някои са родени инвалиди; някой умират преди да навършат двайсет години, изучавайки Тора и Мицвот, когато са имали заслуги и не е имало наказание свише – в края на краищата, както казаха нашите мъдреци, Небесният съд не наказва до двайсетгодишна възраст. Както виждаме в примера на Йов, на когото се случиха всички тези беди и нещастия, и както те питаха за смъртта на равин Акива – „това ли е Тора и това е нейната награда?!” А въпросът за злодея, който се чувства добре, е още по-силен, тъй като това е по-често срещано в света.
И този въпрос няма да стане по-малко труден, ако се докаже, че такива случаи са малко, и по-труден, ако докажем, че такива случаи се случват често. В крайна сметка не говорим за човешки владетел, за когото би било достатъчно повечето му действия да са правилни и добри и рядко да е допускал грешки. Има претенции към Всевишния, чиито деяния са съвършени, в тях няма лъжа или несправедливост.”
Ето как Рамбам формулира въпроса за „злодей, който е добре”: „Пророците вече споменаха, че аргументът на глупаците за невежеството на Всевишния за нашите дела е, че те виждат злодеите в благоденствие и мир, което води до благочестивите към идеята, че правдата е безполезна…” След това пророкът споменава, че тази мисъл го е преследвала, докато не му е станало ясно, че такива неща трябва да се разглеждат само в края, а не в началото. Той казва (Псалми 73): „И те казват: Откъде Бог знае? А Всевишният има ли знание? Това са нечестивите, но винаги са спокойни и имат много богатство. Наистина, напразно пречистих сърцето си и измих ръцете си в невинност. И бях поразяван всеки ден и проблемите ми се подновяваха всяка сутрин. Ако бях казал: ще разсъждавам по същия начин, тогава щях да променя поколението на Твоите синове. И аз си помислих: как да разбера това, трудно беше в очите ми, Докато не дойдох в светилището на Бога; Едва тогава разбрах края им. Наистина Ти ги поставяш на хлъзгаво място, за да ги сринеш в развалини. Как изведнъж стигат в запустение! Съвършено се довършват от ужаси.”
Същият въпрос повдига и пророк Малахия. Той каза: “Твоите думи за Мен бяха сурови”, каза Господ. И ще кажете: „Какво казахме за Теб?? Казаха: „Напразно е да се служи на Бога! Каква полза от това, че изпълнявахме Неговата служба и че вървяхме тъжни пред Господа на Силите? И сега смятаме нечестивите за щастливи: вършилите нечестие се успокоиха, изпитаха Бога и се спасиха.” Тогава онези, които се бояха от Господа, разговаряха помежду си; и Господ внимателно слушаше, и пред Него беше написана книга за възпоменание за онези, които се боят от Господа и почитат името Му. И те ще станат избрана част за Мен, каза Господ на Силите, в деня, който Аз определя, и ще се смиля над тях, както човек се смилява над сина си, който се е трудил за него. И пак ще правят разлика между праведника и грешника, между онези, които служат на Бога, и тези, които не Му служат. Защото, ето, идва онзи ден, горящ като пещ; И всички надменни и всички, които вършат престъпление, ще станат като слама и онзи ден, който идва, ще ги изгори, казва Господ на Силите, така че няма да им остави нито корен, нито клон. И слънцето на спасението ще изгрее над вас, вие, които се боите от името Ми, и изцелението ще бъде в крилете му, и ще излезете и ще се умножите като угоени бикове в кошари. И ще стъпчете грешниците, защото те ще станат пепел под стъпалата на нозете ви в деня, който Аз определям, каза Господ на Силите.”
Още цар Давид в своето време е говорил за идеи, които водят хората към престъпления един срещу друг, и започва да говори против подобни възгледи, като твърди, че Всевишният знае всичко: (Псалми 94) „Те съкрушават людете Ти, Господи, И притесняват наследството Ти; Убиват вдовицата и чужденеца, И умъртвяват сирачетата. И казват: Господ няма да види, Нито ще обърне внимание Якововият Бог. Разсъдете, вие безумни между людете! Вие глупави, кога ще поумнеете? – Оня, Който е поставил ухото, не чува ли? Който е създал окото, не вижда ли? Оня, Който вразумява народите, Който учи човека на знание, Не изобличава ли?. (Ръководство за изгубените, част 3, глава 19).
Задължение за изучаване на тези въпроси
Книгата на Йов е написана, за да обясни отговорите на въпроси като тези. Ще му посветим отделна глава, в която ще разгледаме аргументите на Йов и отговорите на неговите приятели. Въпреки това, дори след всички отговори, няма човек, който да познава напълно пътищата на Създателя и той може само да вярва в праведността на Неговия съд.
Рамбан повдига следния въпрос: „след като има скрит аспект на съда и ние сме принудени да вярваме в праведността на истинския Съдия, защо се нуждаем от допълнителна работа по изучаване на всички аргументи? Защо първоначално не се ограничим до простата вяра, до която накрая стигаме – че пред Него няма нито беззаконие, нито забрава, а всичко е справедливо.” Той обяснява, че този аргумент е погрешен по няколко причини.
„Това е твърдението на глупаците, които презират мъдростта, тъй като изследването, споменато по-горе, ще ни помогне да станем мъдри, познавайки Бог, Неговите пътища и дела.“ Това е първата причина: човек е длъжен да изучава и познава пътищата на Всемогъщия при управлението на света. Както е обяснено в първата основа, това е целта на откровението на Създателя към хората, така че те да знаят волята Му от Неговото разкриване във вселената, от праведните и справедливи пътища на Неговото управление. Това е целта на човешкото творение – „да ме разбере и познае“.
„И отново ще станем вярващи и уверени в нашата вяра… защото от очевидното ще научим скритото, познавайки правотата и справедливостта на съда, и това е дълг на всеки, който служи на Всевишния от любов и страхопочитание – да изследва с ума си и да оправдае Висшия съд, доколкото той разбира мисълта… и тогава той ще признае справедливостта на присъдата в това, което е скрито от него” – това е втората причина: разбирането на това, което е възможно да постигне от пътищата на Всевишния, човек ще се удостои с пълна вяра и доверие в правдата на Провидението и екстраполира от това, което е разбираемо за него, към това, което е скрито, за да оправдае присъдата на Всевишния.
„И още повече, че споменатото тайно обяснение не оставя никакво съмнение в човешкия ум и в него няма съмнителни аргументи. И ако човек иска да постави граница на своите мисли тук, той има право, тъй като тези обяснения са достатъчни за всичко, което се случва с Божиите творения” – това е третата причина, знание за тайната на прераждането на душата, разкрита чрез Елиу (един от приятелите на Йов), което е отговорът на въпроса за „праведника който се чувства зле “, както ще обясним в отделно есе. (Рамбан, Портата на възмездието).
Ще проучим горните въпроси, обяснявайки Основата на Провидението.
Сега нека поговорим за конфронтацията с мирогледа на тези, които отричат Провидението.
Изправяне срещу отричащите провидението
Онези, които отричат Провидението, стигнаха до следното убеждение: познаването на подробностите се отнася до разбирането чрез сетивата и няма съзнание, което да може да разбере всички подробности, и знанието за тях от Създателя би довело до промяна в Него, и освен това, Неговото всезнание отрича свободата на избора и всичко това е невъзможно.
Рамбам обсъжда това надълго и нашироко в Пътеводителя и същността на неговите думи е следната: знанието на Създателя е вечно и обхваща цялата вселена във всичките й подробности и не води до никаква промяна в Него и не принуждава човек да избира по определен начин. Умът ни не е в състояние да разбере това, тъй като нашето знание не е Неговото знание, както нашето битие не е Негово битие.
„Всевишния не “знае със знание“, което е извън Него, като човек, чието знание е самият той -това са две различни неща; но той,благословено е Неговото име и Неговото знание е едно. И човешкото съзнание не може напълно да проумее това. И както човек не може да осъзнае и разбере истината за съществуването на Твореца, както е казано: „Човекът не може да Ме види, докато е жив” (Изход 33:20), така и не е в състояние да осъзнае и разбере какво е „знанието” на Създателя; Пророкът говори за това: „Защото вашите мисли не са Мои мисли и Моите пътища не са вашите пътища“ (Исая 55:8). Въз основа на всичко това не можем да разберем откъде Светият Благословен познава всички същества и техните действия. Но без съмнение е известно, че действията на човека са в ръцете на човек; и Светият Благословен не го тласка и не го предопределя да направи нещо или да не направи нещо” (Рамбам, Закони на покаянието, 5).
Същото е и Неговото знание за отделните неща – то не води до промяна в Него, тъй като Неговото знание не е резултат от разглеждане на нещата след тяхното съществуване, а напротив – Неговото знание предвижда предварително съществуването на всички неща.
Някои Учители вярваха, че отричането на каквото и да е ограничение на знанието на Всевишния е самата същност на десетия принцип. По същество тази основа се отнася до знанието в контекста на връзката – връзката между Създателя и Неговите създания.
Мирогледът на Тора
„Всевишния знае делата на синовете човешки и не крие очите Си от тях“ (Рамбам).
Мабит в книгата Бейт Елоким обяснява подробно: „Знанието на Б-г е истинско знание, в действителност и по отношение на всички творения, то е постоянно във всички моменти. В същото време Той знаеше, че Адам ще съгреши и че ще се удостои с Машиаха, синът на Давид,; знаеше за какво Сара се смееше вътре в себе си и какво каза Аман в сърцето си, всичко наведнъж, всичко, което беше, е и ще бъде.
…Освен това обяснявам, че всезнанието на Всевишния обхваща всичко, което съществува, тъй като познава Себе Си, Той познава всичките Си творения… И тъй като Б-г има силата и способността по отношение на всичко, което е създал и безкрайно повече, Той знае всичко, познавайки Себе Си и силата Си, и дори бъдещето.“
Ако човек е разбрал обясненото в Първата основа (глава 7), че същността на Всевишния изпълва всички светове, той няма нужда да обяснява надълго и нашироко, че знанието за Всевишния обхваща цялата реалност. Това е очевидно, както пише Рамбам: „Всичко, което съществува, освен самия Създател, от най-първата духовна форма до малкия комар в дълбините на земята – всичко съществува благодарение на истинската Му същност. И тъй като Той познава Себе Си, както и Своето величие, блясък и истинска същност, Той знае всичко и нищо не е скрито от Него. Всевишният познава истинската Си същност такава, каквато е, но не със знания, които са извън Него, както при хората, защото ние и нашите знания не сме едно цяло.
Но Създателят – Той и Неговото знание и Неговият живот – са едно във всички аспекти, във всички видове единство. Защото, ако Той живееше в обикновеното разбиране и знанието беше извън Него, тогава щеше да има множество Богове: Той, Неговият живот и Неговото знание. Но това не е така, защото Той е един във всички аспекти и един във всички видове единство. Следователно можем да кажем, че Той е Знаещият, Той е Субектът на познанието и Той е самото Знание. Всичко това е едно нещо. И устата не може да го изрази, ухото не може да го слуша, и сърцето на човека не може да го разбере напълно… Следователно Той познава творенията не като познава създанията, както ние ги познаваме, а Той ги познава, познавайки Себе Си . И тъй като Той познава Себе Си, Той знае всичко, защото всичко съществува благодарение на Него” (Закони на основите на Тора, 2:9). Обсъдихме подробно тези въпроси, когато говорихме за Първата основа.
И въпреки че Неговото знание е предвидено предварително, Неговият контрол върху вселената се случва в рамките на времевия ред: „Ние вече знаем, че Той, благословено да бъде Името Му, знае всичко и в Неговото знание няма никаква липса, било то относно бъдещето, за настоящето или за миналото; и всичко, което е било и ще бъде, вече е предвидено от Него от цяла вечност и нищо не е скрито от Него. И всичко, което съществува, е открито пред Него, познато Му е във всичките му аспекти и изобщо не е скрито от Него. Но ние наричаме „Негов надзор“ над нещата, които Той съди и взема решения за тях, ограничени от времеви рамки, в течение на които Той иска тяхното обновление“ (Пътят на Създателя, част 2, глава 5)
Както вече беше обяснено в Първата основа, въпреки факта, че в същността на Всевишния няма граници и постижения, от концепцията за цимцум (скриване на присъствието на Всевишния, за да се освободи място за света) следва че разкриването на Създателя и Неговото управление на Вселената става в съответствие с ограниченията, които Той е поставил. Същото важи и за реда на времената, както обяснихме подробно в Четвъртия принцип. Това важи и за общия ред на провидението и надзора на Твореца върху детайлите на действията на хората и Неговото отношение към тях в зависимост от техните заслуги или грехове, всеки час и всяка минута: „човек е съден всеки час. ”
„И Той не крие очите Си от тях“
Това е Провидението, специалното значение на тази основа, отрицанието на светогледа „Господ напусна земята“. Всезнанието на Твореца не е само от Него и Неговото всемогъщество, но знание, чиято цел е връзка, „познание“ (ידיעה), което означава близост и връзка. Това е обратното на мнението на онези, които отричат Провидението, които вярват, че Създателят е твърде възвишен, за да контролира действията на човека и другите низши обитатели под лунният свят.
Предишните основи – пророчеството, пророчеството на Моше, Тората от небето – са сигурни свидетелства за Провидението. Началото на думите на Всевишния към Своя народ беше: „Аз съм Господ, твоят Бог, който те изведох от Египетската земя. Не „Кой създаде света“: „Защото изходът от Египет показва съществуване и воля, защото според Неговото знание и Неговото провидение ние излязохме оттам“ (Рамбан, Шмот 2:2). Заповедите на Тора свидетелстват за тази основа и освен това, свидетелството за нея е коренът и причината за повечето от заповедите на Тора:
Тук връзката – отношението между Създателя и Неговите творения – намира своя израз: Всемогъщият знае и желае действията на хората, когато се обръщат към Него в молитвите си, в действията на заповедите и в изричното признаване, че те са дела на на ръцете Му – това е целта на творението и желанието на Всевишния в него.
Кой е като Господ нашия Бог
אלהים (Г-д) е име, свързано със сътворението на природата; אלהינו (нашият Г-д) е име, което показва индивидуалното провидение. Тук е разделението между вярващ и невярващ. Светогледът на невярващия е, че Създателят е отчужден по отношение на Вселената, той действа според установените закони, които по никакъв начин не са свързани с човешкия живот и неговите действия. Отричането на Провидението е отричане на името אלהינו (нашият Б-г), „Бог изостави земята“. За вярващия цялата вселена е прекрасен и подготвен свят, създаден заради него: „всеки е длъжен да каже: заради мен светът е създаден“ (Мишна, Синедрион 37).
Той вижда личното отношение на Създателя във всичко, което му се случва през живота му, вярва в индивидуалното провидение и приема решенията на Създателя с любов, знаейки, че всички те са за негово добро и служат като награда за делата му. Той дори разглежда природните явления като лично отношение на Твореца към него, защото зората символизира светлината на лицето на Всевишния във Вселената, а нощта символизира нейната скритост.
Кой е като Господ нашия Бог.
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com