Когато на човек му стане ясно, че навсякъде, на всяко място стои пред Всевишния, благословен да е Той, тогава от само себе си ще го сполети боязън и страх.
Страх от небето
„Това е заповедта, която предхожда всичко и тази заповед се нарича страх от Господа, наричан Начало, както е писано (Псалми 111:10): „Начало на мъдростта е страхът от Господа,“ (Притчи 1:7) „Началото на познанието е страхът от Господа“, защото това нещо се нарича Начало и ето, това е портата за влизане във вярата и всичко стои на тази заповед“ (Зоар).
Тора определя какво е необходимо, за да се стигне до ясна вяра в Провидението на Създателя: страх от Бога, страх от Небето. Ето какво обяснява Рамхал:
„Страхът от Бога се придобива чрез размишление за две истини. Първата е, че Шекина (Божественото присъствие) се намира навсякъде в този свят. Всевишния следи за всяко нещо, малко или голямо, и нищо не е скрито от очите Му, нито голямо, нито незначително. Малки и големи, презрени и достойни – Той всичко вижда и разбира, без никаква разлика между тях. Това се казва в Писанието (Йешаяху 6:3): „… Цялата земя е пълна с Неговата слава,” и също така се казва (Ирмеяу 23:24): „… Защото небето и земята са пълни с Мен …”, а също и (Псалми 113:5-6): „Кой е като Господ, нашият Всесилен, Който седи на високо! Накланящ се [да] види – на небето и на земята.” Казано е също (там 138:6): „Наистина Господ е възвишен, но ще види смирените и ще познае високият отдалеч.“
Когато на човек му стане ясно, че навсякъде, на всяко място стои пред Всевишния, благословен да е Той, тогава естествено ще го сполети страх и боязън, да не би да сгреши в действията си, да не би да се окаже недостоен за величието на Неговата слава. За това е казано (Авот 2:1): „Знай, че над тебе има око, което вижда, и ухо, което слуша, и че всичките ти дела са записани в книга.“ Тъй като провидението на Всевишния е във всяко нещо и Той вижда всичко и чува всичко, няма съмнение, че всички дела на човека оставят своя отпечатък и всичко е записано в книга, за негова заслуга или за негово обвинение .
Човешкият ум обаче не е в състояние да си представи това с необходимата яснота без постоянно размишление и задълбочено съзерцание. В края на краищата такива неща са далеч от сетивата ни и умът ни не може да си ги представи без дълбоко изучаване и внимателно обмисляне; но дори и след като си го представи, този образ лесно изчезва, ако човек не се връща постоянно към него.
„Оказва се, че както интензивното мислене е начинът за придобиване на постоянен страх, така и отклоняването на вниманието от него и отказът от размишлението е голям враг и независимо по каква причина се случва това, поради заетост или поради нежелание. Всяко разсейване отрича Богобоязънта като постоянно качество” (Месилат Йешарим, 25).
יראה – ראיה (Треперене – видение)
Това е крайната точка на вярата в индивидуалното провидение: зрението на душата, което пробива скритото на природата. Това е същността на вярата: „нещо очертано в душата”; вярата в провидението е усещане за присъствието на Всевишния на нивото на чувствата:
„Винаги си представям Господ пред себе си“ е великото правило на Тора и стъпките на праведните, които ходят с Бог. Защото позата, жестовете и действията на човек, когато е сам в дома си, са различни от позата, жестовете и действията му, когато е пред великия цар; и неговата реч и разговори със семейството и приятелите му са различни от речта му в присъствието на царя. Още повече, когато човек се фокусира върху мисълта, че Великият Цар, Всевишният, чиято слава изпълва цялата земя, стои над него и вижда действията му. Както е казано: „Нима може човек да се скрие от Мене на тайно място и Аз да не го видя, слово на Господа?!” Веднага ще дойдат при него страх от Бога и смирение пред Всевишния и постоянен срам пред Него” (Още Невухим, 3, 50).
Тази вяра е основата на живота в изпълнение на Тора и мицвот. И това е границата на това, което Всевишният изисква от нас: „Няма в Всевишният в Неговият свят нищо освен страха от Бога“ (Берахот 33).
Чрез тази вяра човекът обединява цялата вселена в нейния корен, докато пробива завесата на природата, която крие съществуването и провидението на Всевишния в света: „Уповавай на Господа с цялото си сърце и вярвай в Неговото индивидуално провидение. По този начин ще реализирате пълно единство в сърцето си, вярвайки в Неговото всезнание и познаване на всички пътища и мисли на човека. Защото който не вярва в „Който те изведе от Египетската земя” и в „Аз съм Господ твоят Бог” не вярва и тук няма пълно единство. Това е разликата между Израел и всички народи и основата на цялата Тора” (Орхот Хаим, Рош).
Допълнителна информация за устройството на света
По-горе цитирахме думите на Рамбам (и Рамбан, който споделяше неговата гледна точка) относно доброто и благотворно устройство на света. Към това можем да добавим следното:
От самото начало Рамбам отхвърля аргументите на тези, които вярват, че светът е фундаментално лош, въз основа на това, че човешкият живот е пълен с бедствия и страдания. На първо място, Рамбам обяснява, че не трябва да се правят заключения за цялата сътворена реалност въз основа на човешкия живот. Такова заключение може да се направи само ако приемем, че целият свят е създаден само за човека, което Рамбам отрича.
Въпреки това мнението на кабалистите е именно това – наистина човекът е целта на творението. Книгата на Лешем обяснява, че тук няма спор: наистина всеки детайл от вселената има своя цел и дял в разкриването на силата на царството на Всевишния; в същото време възможността за постигане на разкриването на царството на Създателя във всички детайли на реалността може да се случи само чрез човека и Тора.
По нататък Рамбам изразява мнението, че човешкият живот по своята същност е добър. Равин Саадия Гаон обаче не е съгласен: „Разумът ни кара да мислим: не може Създателят да е подготвил щастие за душата в това, което може да се намери в материалния свят от неговите радости и удоволствия. В крайна сметка всяко добро на този свят е свързано с вреда, всяко щастие с упорит труд, всяко удоволствие със страдание и всяка радост с мъка. И намирам тези състояния за балансирани или дори че тъжните неща надделяват над радостните. И тъй като това несъмнено е невъзможно Премъдрият да направи такива краткотрайни състояния целта на удоволствието на душата; необходимо е да се приеме, че Той е подготвил за нея място, където ще й даде абсолютен живот и чисто щастие” (Емунот веДеот, 9).
Това пише Яавец аКадмон (Хасдей аШем, гл.10), цитирайки доказателства от думите на мъдреците. Той изброява четири причини, поради които Всевишния е направил така, че в нашия свят да има повече зло, отколкото добро. Първо: за да разберат хората, че човек не е създаден за нищожен и преходен живот в материалния свят, а за да обитава вечно в Бъдещия свят. Второ: да се потисне злото влечение, което се засилва в човека, когато се чувства добре и няма нищо лошо. Трето: страданието, през което преминава човек, изкупва греховете му. Четвъртото, което е и причината за страданието на праведните: да ги очисти за възкресението от мъртвите, което се присъжда на онези, които доброволно са приели присъдата на Създателя.
Трябва да се замислим над този спор, защото говорим за една и съща реалност, каква е причината за различните мнения за едно и също нещо? Възможно е това да е свързано с мирогледа на Рамбам по отношение на щастието в живота, който той изразява в контекста на обсъждане на страданието на Йов. Рамбам пише, че Йов не се нарича мъдрец, защото ако беше истински притежател на мъдрост, той нямаше да цени земните блага (като богатство, деца, здраве) и страданието не би го смазало. Защото мъдрецът има достатъчно от своя духовен свят и общение с Твореца.
При такъв възглед за живота човек определено вижда в него само добро, защото всичко се обнулява в сравнение с доброто, което се съдържа в необходимото за съществуването в самия живот (а за поддържането му са необходими само въздух, вода и хляб, както пише Рамбам по-горе), и голямото щастие, за този който може да постигне достижения в мъдростта и прилепването към Създателя. Но повечето хора не изпитват дори малка част от страданието на Йов. Според Рамбам подобен възглед за стойността на живота се изисква от всеки човек. Той нарича онези, които ценят удоволствията на материалния свят, „луди“. Повечето от страданията на човек са свързани с излишъци, които не са необходими за живота, а некоригираните качества на характера – завист, сладострастие, желание за чест – водят до мироглед, според който в света има повече зло, отколкото добро.
Във всеки случай няма съмнение, че и двете мнения водят до едно и също заключение: Създателят е абсолютно добър и е искал да даде добро на човека. Можем да приемем, че Неговата награда за доброто се разкрива в управлението на нашия свят (мнението на Рамбам) или че води до добро в Бъдещия свят (в нашия има повече зло, отколкото добро). Тора ни казва, че първият човек, Адам, е бил създаден съвършен и поставен в Райската градина, където ангелите са го снабдили с всичко необходимо, и цялата му реалност е била насладата от това благо. Но в резултат на греха той беше изгонен и проклятието на материалния свят стана присъда за него и неговите потомци. Всички са съгласни, че осъщественото зло е действието на човека в неговите грехове. И всички причини за съществуването на злото, които Яавец даде (виж по-горе), са следствие от човешките грехове.
Рамхал говори за това в началото на книгата Месилат Йешарим: „Разумният човек не може да повярва, че крайната цел на създаването на човека е в името на състоянието, в което се намира в този свят! Какъв живот има човек на този свят? Кой на този свят е истински щастлив и спокоен?! „Дните на нашия живот са седемдесет години, а ако има сила, осемдесет, и [дори] най-добрите от тях са труд и страдание“ (Псалми 91:10), – нямат брой страданията, болестите, болките и трудностите! И след всичко това – смърт! Не може да намерите дори един [човек] от хиляда, на когото този свят би донесъл истински мир и удоволствие, а дори и да има такъв, тогава, едва навършил един век, той вече си отива, напускайки този свят. На пръв поглед думите на Рамхал противоречат на думите на Рамбам. Наистина, в книгата Даат Твунот Рамхал говори за Управлението на Единството, което генерира съдбата на човека и според което страданието без грях е възможно.
Може обаче да се обясни, че Рамхал говори за същите хора, за които говори Рамбам – потопени в материалния свят и търсещи своето щастие в задоволяване на материалните стремежи. По-нататък той пише, че именно отрицателните черти на характера водят човек до влошаване на положението му и до разочарование в нашия свят: „По правило желанието за чест влияе на сърцето на човека по-силно от всички други стремежи и желания. Ако не беше това, човек би бил готов да яде това, което му е достъпно, да се облича в това, което само ще прикрие голотата му, и да живее в къща, която само ще го пази [от времето], и тогава би било лесно за него да изкарва прехраната си и няма да има нужда да се изтощава в преследване на богатство. Само защото не може да си се представи „унизен” в сравнение с другите, той поема върху себе си най-тежкото бреме и трудовете му стават безкрайни.”
Ето защо нашите мъдреци казаха (Авот 4:28): „Завистта, похотта и честта извеждат човека от света“ (Месилат Йешарим 11). „От света“ – не само от Бъдещето, но и от нашия свят, такъв човек губи щастието си в този свят и стига до мирогледа на тълпата, за който говори Рамбам – че светът е основно зъл. Както казват мъдреците в Мишна: „Яжте хляб и сол, пийте вода колкото можете повече и работете върху Тора. Ако направите това, ще бъдете щастливи в този свят и ще бъдете добре в Бъдещия свят.
И това е, което Рамбан пише в известното си писмо: „В тези качества ще бъда щастлив от съдбата си.“ Въпреки че щастието се отнася само до един съвършен свят, без недостатък – ако човек е достатъчно интелигентен, за да види съвършенството и пълнотата на своя свят в частта, която му е дадена, той ще бъде радостен през всичките дни на живота си. Както е казал праотецът Яков: „Имам всичко“. Това е качеството на праведен човек, който вижда съвършенството – всичко – в своя дял; всичко е включено в частта.
Както знаем, делото на Адам не е завършено и е поверено на цялото човечество. По същия начин всеки човек може да създаде място за себе си – Райската градина – в личното си пространство или да го унищожи. Както обясни Рамбам: по-голямата част от страданието на човек е дело на собствените му ръце.
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com