За ролята на Машиах от потомците на Йосеф и неговото различие от Машиах от дома на Давид, който е от потомците на Йехуда. Корените на това могат да се проследят, включително и в седмичната глава Ваигаш.
Древни корени
„И се приближи към него Йехуда“ — за това казва Писанието: „И ще си отиде ревността на Ефраим“ (Йешая 11:13). За кого пророк Йешая изрече тези думи? За Йехуда и Йосеф, и за никой друг. Защото рави Шмуел бар Нахман каза от името на рави Йонатан: в часа, когато Йехуда и Йосеф спореха помежду си, ангелите-служители си казаха един на друг: „Нека слезем долу и видим как бикът и лъвът се борят помежду си.“ Обикновено бикът се бои от лъва, а сега бикът се бори с лъва, не отстъпват един на друг, и има ревност между тях, докато не дойде Машиах, „и ще си отиде ревността на Ефраим“ (Мидраш Танхума, Вайигаш, гл. 4).
Разделението между двамата Машиаха е заложено в корените на древния спор между колената. Главната черта и особеност на Йосеф е, че той е „праведникът — основата на света“, докато Йехуда е разкаялият се грешник, признал своята вина. Неговата главна черта е „малхут“ („царственост“), която обединява целия народ Израел, включително и тези, които са съгрешили.
Всеки от тях се намира в границите на своята черта
Главната черта на праведния Йосеф е тази граница, този справедлив съд, на който се основава светът. Този принцип поддържа съществуването на света и същевременно е съдът, през който се пречупват даровете отгоре, „защото всичко (сефирата „йесод“ („основа“)) е на небето и на земята“, когато по-низшите светове пребивават в хармония и ред, без отклонения, съобразявайки се с формата на висшите светове. Тази черта не търпи грях — отклонение от праведния път. Тя ограничава потока на даровете, така че той да не излиза извън линията на съда. Особеността на праведника изпъква именно в тази черта; той е този, който дарява своите дарове на другите. Но няма гаранция, че светът ще съумее да съществува съобразно този принцип, защото няма праведник на земята, който да не е съгрешил. Поради това тази черта съществува само в потенциал, и затова на Машиах сина на Йосеф е отредено да умре, да остане в потенциал, такъв е коренът на неговата черта. Но в тази идея има още нещо, което трябва да се разбере.
Съвършеният праведник осъзнава стойността на своята изключителност, противоположно на смирението на разкаялия се грешник:
„„Гордостта на мъжа ще го унизи“ (Мишлей 29:23) — това е Йосеф, който се държеше като началник, на когото братята му казваха: „… нашият баща е твоят роб“, и той мълчеше, заради това го нарекоха „кости“ още приживе, както е казано: „И изнесете костите ми оттук“ (Шмот 13:19). „А смиреният ще се утвърди в слава“ — това е Йехуда, който се смири пред Йосеф заради Бинямин (Брейшит 44): „Нека твоят роб говори“, „защото твоят роб поръча за юношата“, „сега нека остане твоят роб…“ (Брейшит Раба, Бемидбар 13:3). Такова е смирението на разкаялия се грешник (виж Рамбам, Закони за покаянието 7:8) в противоположност на усещането за собствената изключителност на съвършения праведник. И в това се състои допълнителното разбиране за предстоящата смърт именно на Машиах сина на Йосеф.
И нека цитираме думите на рави Цадок а-Коен: „Има две глави на злото начало: блуд и идолопоклонство, както се казва в трактат Йома (69б) и в мидраша Шир а-Ширим Раба, и лишаващият се от всяка от тези две глави умира, както е написано в трактат Авода Зара (17а): И Давид заслужи… изкупление от смъртта и „Помоли Те да го спасиш от смърт, и Ти му даде…“ — тоест двете тези страсти са два противоположни края, както е известно (страст и гордост), и именно Йосеф устоя при изпитанието на блудната страст, но не и Давид. Но присъдата за смъртта се отнася единствено към Машиах сина на Йосеф, а не на Давид, защото именно от Йосеф произлезе Йеровам — въплъщение на страстта към идолопоклонство, а това не може да бъде поправено от човека по друг начин, освен чрез пълно изчезване от света, както постановиха мъжете от Великото Събрание, казвайки: „Не искаме това, нито наградата за преодоляване на това.“
Различен е случаят с блудната страст, необходима за света, както е казано там, и затова за нея не идва смърт“ (Цидкат а-Цадик, 158).
„И тези два облика бяха в колесницата, която видя Йехезкел, както е известно, и съответстват на двата облика в колесницата, противоположна на колесницата на светостта: обликът на лъва — блудна страст, желанието да прави каквото му се иска, и обликът на бика — приемане на игото на чужд бог, страстта към идолопоклонство“ („Ликутей Амарим“).
„Машиах бен Йосеф ще бъде убит“ (Сукка 52б) — защото в Йосеф има част от този корен, както му казаха братята му: „Ще царуваш ли…“, и оттук произтича страстта към идолопоклонство в неговото потомство — Йеровам и Ахав, както мъдреците казват в (Мидраш Брейшит Раба, гл. 4) за стиха „Ето, този съновидец…“: „Потомството му ще подтиква към служение на ваалите“, тъй като синовете на Яков забелязаха този корен на гордост в него, и затова на Гог ще бъде дадена власт над Машиах сина на Йосеф, но Машиах син на Давид ще го победи, защото Давид е по-малкият, без да има възвишеност в него, както и в неговото царство“ („Махшавот Харуц“, гл. 9).
Осъзнаването на стойността на собствената изключителност от праведника е мощна защита на неговото ниво, но също така крие опасност, защото в нечистата страна се крие гордостта на неговото „аз“, което се стреми да властва дори над своя Бог.
Характеристиката на Йехуда е смирението на разкаялия се грешник. „Йехуда“ — цялото му име съответства на понятието „благодарност“ и „признание“ (и двете думи на свещения език са „одаа“) — това е признанието, заради което евреите ще бъдат избавени от своето изгнание. Пълното самоунижение пред Създателя, както и способността за обединение на целия Израелски народ. Тази характеристика е способна да обедини всички, дори и тези, които са се държали като злодеи, защото в нея се съдържа красотата на единството, което обединява всички краища в съвършена цялост.
В основата на благодарността лежи осъзнаването, че човек няма нищо благодарение на своите собствени заслуги, и той отказва в смирение да се смята за значим пред Създателя. Това е царствеността, на която се удостоил Йехуда, защото благодарността е целта на сътворението на света: „Целта на всички заповеди е да вярваме в нашия Бог и да признаем пред Него, че Той ни е създал, и в това се състои целта на творението, защото в нашето разбиране няма друга цел на сътворението, освен човек да познае, признае и благодари на Бога, Който го е създал“ (Рамбан, Шмот 13:16).
„Йосеф, който освети името на Бога тайно, се удостои името му да бъде допълнено с буква от името на Светия, благословен Той, както е написано: „… във свидетелство в Йехосеф го постави“ (Теилим 81:6). Йехуда, който освети името на Бога пред всички, се удостои с цялото име на Светия, благословен Той“ (Сота 10б).
И затова целият народ Израел се нарича „йехудим“ — от думата „признание и благодарност“ („одаа“).
Но това не е всичко. Поправянето на царството на Йехуда е разкриването на единството на Създателя. Защото силата на разкаялия се грешник е разкриването на светлината от тъмнината. Затова Машиах син на Давид няма да загине, защото всяко падение на грешника води до възраждане в разкаяние, разкриване на светлината, която идва от тъмнината, и в това се крие тайната на името му: „Син на падналите“ („Бар Нафлей“). Обмисли това задълбочено.
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com