Вярата в идването на Машиаха позволява да виждаме смисъл в страданията и да се надяваме на бъдещото избавление.
Задължението да очакваме
„Ако се забави — чакай го“ — са думите на Рамбам, които стоят в основата на тази вяра. Заповедта да очакваме е част от вярата в тази основа. Онзи, който се отчайва от избавлението, утвърждава вечността на този свят в настоящето му състояние. Онзи, който се отчайва от избавлението, твърди, че съществуването на злото, мъките и страданията е съдба за човечеството, че те са вечни в този свят. Така той заявява, че еврейският народ няма предназначение, че няма смисъл във всичките му страдания. В такъв случай той твърди, че царството небесно не може да се разкрие в този свят и че хулата на името Господне ще бъде вечна, не дай Боже. Всичко това, без да се споменава самият факт на отричане на пророческите обещания, съдържащи се в Тора и нейните пророци.
Вярата в единството задължава осмисляне на всяка подробност и на всичко, което се случва в творението. Няма място, свободно от целта за разкриване на славата и царството на Всевишния в творението. Тези разкрития, които ще настъпят в бъдеще, зависят от избавлението на Израел, както казахме. Затова вярата на Израел обединява всичко, което се случва, дори мъките и страданията, като подготовка за идването на Машиаха. Тогава ще се разкрие, че злото е служило за целта на доброто и през тази тъмнина ще проблесне светлината на Избавлението.
Онези, които са изгубили вярата в избавлението на Израел, накрая напускат редиците на еврейския народ.
Но не само това, но
Самото очакване приближава избавлението
Трябва да обърнем внимание на два дълбоки аспекта на тази идея.
Първият аспект:
Човекът, който очаква, показва, че му липсва избавление, че не е цялостен в своето положение в този свят. Този, който не чака, е напълно удовлетворен от света и неговото съществуване такова, каквото е, а самото това вече отдалечава избавлението, което е предназначено да запълни и поправи несъвършенствата на човека и света. По-просто казано: не е възможно да се избави този, който се чувства цялостен, макар и несъвършен, защото бъдещото избавление е съвършенството на единението с Твореца, а онзи, който не го очаква, не е достоен и не може да се привърже към нещо, което не желае и не копнее. Самата цел на изгнанието е да създаде усещане за липса и страстно желание за избавление, както казва Маарал:
„Защото избавлението съответства на нивото на избавения, което не би се случило, ако те не бяха в изгнание изобщо и не се нуждаеха от избавление, а бяха в собствената си власт, имаха самостоятелно съществуване и не би се разкрила така тяхната връзка с Господ като краен смисъл. Но понеже Израел нямаше никакво съществуване преди и само чрез това, че Той ги изведе, за да Му служат, те станаха народ, затова Господ е техният краен смисъл. И това величие превъзхожда всяко друго“ (Маарал „Нецах Исраел“, глава 30).
„Защото изгнанието на Израел, макар и да е недостатък за самия Израел, е причината за благото, което ни е обещано като надежда в края“ (пак там).
Втори аспект:
Най-великата сила, която е дадена на човека, е силата на надеждата, която съдържа желание и стремеж към Твореца. С тази сила човек движи цялото творение, в тайния образ на Божието подобие, което е в него. Както жената, която се стреми към мъжа, така и общността на Израел трябва да чака и да се надява на избавлението. Както казва Маарал: „Наистина, благодарение на Мирям имаше изворен източник. Защото в Израел имаше такива, които търсеха източника, и това търсене беше стремежът на нисшите светове към висшите, подобно на стремежа на жената към мъжа. Затова им беше даден извор, защото изворът извира и се издига отдолу нагоре, и както е писано (Бемидбар 21:7): възвиси се, изворе, отговаряха му“. Защото изворът е издигането на нисшите, тъй като тази вода е от земята, течаща нагоре към нейната повърхност…
Когато разбереш това, ще узнаеш, че в последното избавление ще има само двама избавители, защото третият, който свързва следствието с причината, няма да бъде необходим в бъдеще. Защото вече казахме по-горе, че в бъдеще единението на Израел с Бог ще бъде от тяхна собствена страна, и както казва Писанието (Йирмеяу 31:21): „жената обгръща мъжа“, както обяснихме по-горе. И затова няма нужда от посредник, чрез когото да се осъществи това единение, тоест свързването на следствието с причината, защото Израел ще направи това със собствени сили, без никакъв посредник“ (Маарал „Нецах Исраел“, глава 54).
„Защото Израел ще направи това със собствени сили“ — това е силата на стремежа — породена от очакването на Избавлението.
Това очакване трябва да произлиза от дълбините на вярата:
„В Мехилта (Бешалах, глава 6): намираш, че разпръснатите се събират само заради вярата, и е казано (Шир а-Ширим 4:8): „с мен от Ливан, невесто, ела от върха на вярата“… вече казахме, че вярата е привързаност към Твореца във всичко, при условие че човек вярва в Твореца с цялото си сърце и цялата си душа, защото това е смисълът на вярата. И затова тук се казва, че разпръснатите се събират в заслуга на вярата, защото това е смисълът на вярата — човекът да напусне пределите на собствената си власт, за да бъде с Бога и да се привърже към Него. И затова изгнанието — отдалечаването от Бога, се събира отново към Бога чрез заслугата на вярата, за да бъдем в единение с Него чрез силата на вярата…“ (Там също, глава 29).
„И знай още, че мъжът и жената съответстват на истината и вярата“ — Маарал, „Натив а-Емуна“, глава 1. И разбери това в светлината на думите на Маарал по-горе за ролята на стремежа на Израел в довеждането на Избавлението.
В книгата „Нецах Исраел“ е обяснено: „И затова, когато Израел вярва в Твореца с пълно упование, тогава разпръснатите се събират към Господа. Затова колко приятна е нашата надежда в Него, колко прекрасно е нашето бъдеще с такава надежда и очакване, които Господ вмени на Авраам като вечна заслуга и праведност, и толкова повече ще направи така за Израел, който постоянно очаква милостта на Господа, и очите им очакват, и отново очакват делата на Твореца“.
Цялата молитва на Израел е за Избавление
Целият текст и структура на молитвата „осемнадесет благословения“ е свързана с процеса на Избавлението, както следва от Гемара в трактата „Мегила“ 17б, и това показва, че цялата сила на молитвата на Израел е насочена към молбата и очакването на Избавлението. Всички техни лични молби се съединяват и намират своето отражение в това висше стремление. Това е възвишена мисъл.
„… Надежда… в пълно упование“
Надеждата, произлизаща от съвършеното упование, е движеща сила, това е линията, която води към избавлението на цялото творение.
Ще представим тук част от удивителните думи на Рамхал в неговата „Реч за надеждата“, която има отношение към нашите думи:
Реч за надеждата
„На спасението Твое се надявах“ — началото на творението е в тази надежда, че всички низши светове очакват дарове от висшите светове, чрез молитва или песен. Написано е: „в началото сътвори Бог — няма друго начало, освен надеждата“. Свиването съществува само заради очакването, че в него ще влезе лъчът на Безкрайния, благословен да е, и този лъч или линия („кав“) произлиза от думата надежда („кивуй“) и стремеж.
Ела и виж, че всички творения са създадени несъвършени, както е казано: „… които сътвори Бог, за да се довършат“ — тоест, за да бъдат направени съвършени, привличайки даровете, нужни за тяхната пълнота, с помощта на добри дела, молитва или песен.
Дори Шхина в началото се е появила несъвършена, и в това е смисълът на казаното: „В началото сътвори Бог (Елоим)“, именно Елоим (принципът на съда, който ограничава съвършенството), „началото на мъдростта е страх от Господа“, страхът е възможен само спрямо този, от когото има нужда. Началото на мъдростта на Твореца, благословен да е Той, беше в създаването на страха, който е надежда към висшите светове. И в това е смисълът на казаното: „Господ (Юд-Хей-Вав-Хей) е Бог (Елоим)“ — буквално така, защото всичко е единно, но в началото Той пожела да прояви името „Елоим“, за да може то да приеме светлината от Четирибуквеното име.
Тревите стояха на прага на земната повърхност и не поникваха, докато за тях не се помоли Адам, първият човек.
Луната получава светлина от слънцето. „Истината израства от земята, а справедливостта гледа от небесата“, защото даровете гледат отгоре и очакват надеждата, която трябва да израсте отдолу, от земята. Истинската надежда, която е истинско упование, е да се уповаваш на провидението. Всички други упования на усърдие или усилия са лъжливи. Упованието на Господа е истинското упование, както е казано: „и ще познаеш, че Аз съм Господ“, „надяващите се на Мен няма да се посрамят“, „не е човек Бог, че да лъже“, „и ако се бави — чакай го“. И ако не в този свят, то в бъдещия свят — но „надеждата на смирените няма да загине навеки“ — това е невъзможно. И в това е смисълът на казаното: „на спасението Твое се надявах, Господи“. Затова Четирибуквеното име, което е началото на всичко, именно то трябва да бъде обект на надеждата, а не някое друго име. Всеки, който се надява („мекавe“), неговата молитва се издига без посредник, не чрез ангел, а именно „на спасението Твое“, като обръщащ се директно към събеседника, не чрез посредник, защото това е лъч („кав“), който пробива и се издига към самия Господ
Надеждата е тайната на разпространението, лъчът на съда, за разлика от кръга, затворен от всички страни, и затова е казано: „на спасението Твое се надявах“ — създава прави линии („кавим“). Името „Юд-Хей-Вав-Хей“ — това е времето, когато Името ще бъде пълно. Който се надява, винаги пребивава в радост без страдание. Този, който страда, е постоянно в мъка и въздишка, мислейки, че няма изцеление за него. Но този, който се надява, не изпитва страдания, защото той постоянно се надява, и дори ако се бави, чака — значи, надеждата му дава живот, а този, който престане да се надява, веднага умира, остава далеч от Господа и получава наказание за това, че не се надява на Твореца. За този, който се надява, Писанието казва: „И ако седя в тъмнина, Господ ще ми е светлина, именно Господ (Юд-Хей-Вав-Хей), както е казано: „на спасението Твое се надявах, Господи“.
Който се надява, макар и да има малко добри дела, няма да се посрами, както е казано: „И ще познаеш, че Аз съм Господ, и надяващите се на Мен няма да се посрамят“. И за това е казано, че „бедният има надежда“ — тоест този, който е беден на добри дела, има надежда, защото Господ ще се прояви върху него и ще премахне всичките му грехове. Това е окончателното изправление — най-голямата надежда на целия Израел в дългото изгнание, и те уповават с вяра, че ще бъдат избавени. И крайният изход на надеждата: „И ще изтрия греха на земята“, и в това е смисълът на „на спасението Твое се надявах“. Защото в това е славата на Царя, че се надяват на Него. Хавакук дойде и постави всичко на едно: на вярата — на надеждата.
Автор-Рав Еуд Авицедек
Източник-toldot.com
Превод-bneinoah-bg.com